Поразителна е лекотата, с която у нас сериозни въпроси се изместват от случайни приказки. Репликите между министрите Орешарски и Велчев за седянката и разтакаването придобиха статута на откровения, които едва ли не показаха истинския им образ - сякаш той не е бил известен и сякаш приказките в неформален състав на синдикалните лидери за партньорите им са изпълнени с респекта, изискуем при мисълта за висши държавни чиновници. Нашенските синдикати и медии раздуха случая до размери, след които нямаше как да не се поискат оставки вече и по морални съображения, а не само заради управленска неадекватност, оставила трета седмица училищата без редовен учебен процес.

Това отдалечава още повече от осъзнаване на някои от най-съществените проблеми, които кризата със стачката събуди. Зациклило в проценти, сметки и взаимни обвинения в безотговорност, обществото е на път да заобиколи една възможност за решение на проблема. Тя се крие в привличането към този диалог между глухи и на още по-глухото родителско съсловие. Разбира се, по тактически съображения учителството надали може да дразни родителите, бездруго изнервени от чедата си вкъщи. Правителството също не се обръща към тях освен в случаите, когато се опитва да заиграва с оправданото недоволство на родителите и да ги насочи срещу учителите. Но не се ли имат предвид и те като необходима страна тъкмо в изпълнение на възпитателни и финансови отговорности, ще продължат приказките за качество и реформи, които ще имат същия ефект, какъвто имаха досега - никакъв.

Същевременно така ще се уточнят отговорностите и на държавата, чиито представители наистина трябва да си ходят, щом не могат да гарантират основно конституционно задължение за образование до 16-годишна възраст. Може да звучи крайно, но отпадането на само едно дете от училище, преди да е навършило 16 години, е по-сериозен мотив за оставки, отколкото подслушани разговори за седенки и разтакаване.



Но то е мотив и за обръщане към родителите



Първото условие, което трябва да се осъзнае от всички, е очевидно: за да има добро образование, в училище трябва да постъпват готови за учене деца. Но колко са българските родители, които подготвят децата си за училище така, че те да не изпълняват и техните задължения? Сигурно има родители, които вършат и работата на учителите; други, ако не учат с децата си, плащат за доизучаването им в уж така нежелани частни уроци и школи; трети са случили на умни деца, които се оправят и без семейни усилия, и без гениални учители. Но с още по-голяма сигурност трябва да се каже и това, че в българското училище - и то особено в началните класове - голяма част от времето се посвещава за преодоляване на липсите от елементарно семейно възпитание. Те отварят все по-голяма пропаст между обществените изисквания към от училището и отговорностите на родителите; пропаст, в която пропадат все повече деца. Както точно беше казал един юнак, "за изроди като нас даскалите трябва да получават тройно по-високи заплати". А ето няколко по-точни характеристики на "бъдещето на страната".



Почти половината от децата в България живеят в непълни семейства



- без значение дали се състоят само от майка и дете, или майката и бащата работят далеч, най-често в чужбина, с илюзията, че гурбетът е временен, а възпитанието е дълг на баби и дядовци. След пет-шест години броят им ще нарасне. Половината от тази половина не са стъпвали в детска градина или ясла, повечето трудно говорят български, нямат елементарни понятия за числа и абстрактни предмети, нямат дисциплинарни навици. Ако знаят нещо за света извън тесния си семейно-махленски опит,това е от телевизионни бози, заливаща бездруго всички с картинките на "истинския живот". В това отношение забележителни не са толкова процентите на учителските заплати спрямо БВП, а други. Примерно 70% от българските деца гледат телевизия над 4 часа дневно, но говорят с родителите си около 20 минути; 20% от 16- годишните не са пипали компютър, 40% до седми клас не са чели никаква книга освен учебници; след осми вече не четат и тях, защото гроздообразно отпадат от училище. Нещо напълно разбираемо, тъй като в над 30% от домакинствата книги изобщо няма, а и където има, са от сорта "Как да направим партньора щастлив?" и "Десет съвета за успех в живота". Впрочем това изцяло съответства на идеологията за бърз и щастлив ефект от знанието. На тази почва добре звучат призиви за качествено образование, но как да стане то, когато най-важният материал е некачествен - не по рождение, а по условия на живот?



Тъкмо затова училището не може да се реформира



Трябва да търси изцяло нова форма на взаимоотношенията между родители, училище, държава. При нея отговорността на държавата за образованието не започва на пет-шест-годишна възраст, а далеч по-рано, както е в огромна част от европейските страни. Ако образованието наистина е приоритет, натам трябва да се насочат основните усилия, включително и финансови. Тъкмо в детските ясли и градини, в задължителното предучилищно обучение трябва да отидат най-много средства - не само заради първите седем години, а заради това, че се е разпаднала традиционната предобразователна институция - семейството. У нас това стана бързо и болезнено почти като в "Гераците". Естествено това не означава, че децата трябва непременно да се отнемат от семействата и да се вкарват в образователната система след отбиването им от майчината гръд (осреднено за България - след 5-ия месец; в зависимост от доходите богатите кърмят до третия месец, а бедните - до прохождане). Родителите пак могат да разчитат на баби, дядовци и гувернантки, на частни детски градини и т.н. Постъпването в училище обаче трябва да става с проверка на образователната готовност, колкото и да е политически неудобно за някои постоянни коалиционни партньори. Ала родители, чиито деца не са ходили на детски градини и не отговарят на елементарни условия за обучение преди първи клас, ще трябва да заплащат допълнително едногодишно предучилищно обучение за децата си. На онези пък, които не могат да сторят и това, би следвало да се ограничат някои родителски права. И бездруго България е държавата с най-много изоставени деца в Европа - при това не от последните няколко години, а от десетилетия.

Така може да има основа за разговори, засягащи задълженията на семействата, училището и държавата, както и да се направят стъпките към нови форми на образователната ни система, която отдавна е разслоена. В контекста на стачните искания това означава да се увеличат със



100% средствата за заплати и издръжка на детските градини



Таксите в тях, както и в предучилищните групи спокойно могат да се обвържат с размера на прословутите "детски". Със 70% могат да се увеличат заплатите на учителите и издръжката на образованието до 16-годишна възраст, като всяка община или родителско настоятелство би могло да ги допълва било със средства от самооблагане, дарения или такси. С 50% могат да се увеличат заплатите на учителите в горния курс, подготвящ тъкмо за матури. Доколкото образованието след 16-годишна възраст не е задължително по конституция, е напълно резонно учещите след това да заплащат такси съобразно с видовете училища, като примерно 20% от най-добре представилите се в съответни изпити всяка година да бъдат освобождавани от тях. Това ще допълни донякъде средствата за издръжка на училището, както и фонда за учителските заплати извън това, че ще породи конкуренция и между училищата, и между учениците, и между учителите. Опасенията, че така ще се отприщи корупция, надали са особено обосновани. Ако корупцията у нас беше най-голяма в образованието, то държавата щеше да цъфти и връзва.

Всичко това не може да стане бързо и лесно, но поне е възможност да се разпределят тежестите в търсене на изход от плачевното положение на училището. Има, разбира се, и друг изход: маха се от конституцията членът за задължителното образование до 16-годишна възраст на очевидното основание, че българската държава не го спазва, и се заменя с такъв, който отговаря на днешното състояние: "Образованието в Република България е според възможностите на държавния бюджет и по желание на родителите, но не е задължително за училището".