Седя приведен и нещастен на подсъдимата скамейка. Залата е пълна с мрачни и лоши хора. Мълчат и избягват да срещнат погледа ми. Най-отзад е седнала жена ми и дъщерите ми. Още съм жив, а те са облечени в черно. Лицата им са безутешни. Сърцето ми блъска в слепите очи. Съдията ме разглежда като да съм опитна мишка, която след малко ще дисектира. Съдебните заседатели ме ненавиждат. Личи им. Уж не трябва да взимат страна, докато нещата не се докажат, а вече ме ненавиждат.

- Ще е най-лошото! - тази мисъл като куршум пронизва изтръпналия ми мозък, капки пот се стичат по гърба ми. - Чакат ме мъки! Ах, какви мъки ме чакат!

- И колко години твърдиш, че си работил? - пита съдията и цялата съдебна палата кънти от гласа му.

- Четирсет и... - шептя ужасен и гласът ми изчезва, ей така, никакъв го няма.

- Четирсет и колко? - блещи очи съдията.- Отговаряй!

Опитвам да отговоря, но от устата ми излиза само някакво гъргорене.

- Подсъдимий, отговаряй! Четирсет и колко?!

Най-сетне успявам да произведа звук:

- И шест, ваша чест!

Говоря като в американски филм, защото в ръката на съдията възниква дървен чук, с който той млати катедрата...

- А да си отсъствал без разрешение от работа?

- Само два пъти, ваша чест! Първо, когато от шестия етаж върху главата ми падна саксия! С мушкато. И второ, когато трамвай мина през крака ми и отряза заедно с върха на трандафора и палеца ми. Иначе през всичките тези четирсе и шест години съм се трудил като пчеличка. Всеотдайно и честно съм изработвал заплатата си. Никога не съм закъснявал за работа и никога не съм си тръгвал по-рано. И що план ми даваха за изпълнение - аз с още по-голям насрещен отвръщах, що норма ми определяха - аз двойно я покривах, що знамена на трудовата слава раздаваха - печелех ги!

- А от ленински съботник бягал ли си? - пита ме негова чест и думка с чука, та трески хвърчат. - Крил ли си се с колежка да пиеш кафенце в близко заведение, вместо да даваш своя доброволен труд за благото на обществото?

- Нееее! Никога - ридая аз. - Всички бягаха, но аз не! Идете до блок 87 в "Младост-1", вижте какви дървета около него са се извисили - всичките аз съм ги посадил. А да знаете що пръст съм изкопал в подлеза на Централна гара, що бетон съм прекарал в Кремиковци, що зеле съм обрал край Бусманци... И винаги съм си плащал и данъци, и осигуровки. И видех ли надпис "Не газете по тревата" - не я газех. Невинен съм, ваша чест, невинен съм! - стена аз и късам от горест ризата си.

И тогава оня казва със страшен глас:

- Определям ти сто и петдесет и седем лева пенсия и те осъждам на смърт чрез пенсиониране!

- Нееее! - гърча се от ужас аз. - Само това не! Обесете ме! На електрическия стол ме опечете! Хвърлете ме в морето! Но това не! Само това не!

И се събуждам - заспал съм пред телевизора и жена ми ме буди с шамари:

- Кво си се разкрещял като в екшън?

- Кошмари! - бърша потта от челото си.

- Сега ще видиш ти кошмар! - казва жена ми. - Дойде сметката за парното!

И ми я подава. Ужас!!! Изобщо страхотни кошмари в последно време и това си е. Друго нема.