Милея си за работата и когато нещо не върви, го преживявам тежко - затварям се в себе си като джобно ножче. Обаче се позвъни. Беше Мозъка на квартала.

- Разбрах, че имаш проблеми - каза и като ме отмести делово от пътя си, се шмугна в хола.

Поради типовото разположение на апартаментите в комплекса той навсякъде се чувства като у дома си. Взе бутилката и си наля в чашата, която бях приготвил за себе си.

- Сипи си и ти! - подкани ме.

Взех си друга чаша.

- Казвай какво те мъчи, че не си ми единствен на главата!

Отсръбнах за вдъхновение, та да излея болката си.

- Оглавявам научен институт - смънках. - Но срещам трудности.

- А на мене да не ми е леко? Тоя ме дърпа, оня ме дърпа... Ама трудностите са солта на живота!

- Така е - казах, защото знаех, че за да прекъснеш някого, първо трябва да се съгласиш с него, - но на мене напоследък преодоляването на трудностите ми идва нанагорно.

- Не говориш по същество, бъди конкретен! Иначе как да ти помогна? Учен човек си, опитай се да изложиш мислите си!

- Работата не върви - изплюх камъчето. - Кадрите са решили да бягат. Затрупан съм с молби за напускане.

- Абе, кадрите си решават вече каквото си искат - поклати глава той. - Разписал ли си молбите?

- Чудя се. Знам, че не бива да спирам някого, при положение че има възможност другаде да се реализира по-добре, но дам ли веднъж съгласието си, никой няма да остане в института. А закрият ли го, нали ме разбираш?

- Прекрасно те разбирам - налези се Мозъка, - ще идеш на кино. А филмът няма да е хубав! - и се смя дълго, гръмко, от сърце. Сетне стана сериозен. - Но винаги има изход! Чувал ли си за конкурсното начало?

- В моя институт това звучи абсурдно. Никой не иска и така да постъпи, камо ли с конкурс.

- Нямам предвид конкурс за назначаване - Мозъка стана прав, сякаш щеше да говори пред огромна аудитория. Това донякъде ме поласка. - Значи: при положение че има конкурсно начало, защо да няма и конкурсен край? И в твоя институт както навсякъде работят и талантливи, и некадърни. Нали така? А на талантливите не трябва да се пречи. Нали така?

- Абе, така е, но какво да правя? Какво ми предлагаш?

- Съвет за милиони! Обявяваш конкурс за на-пус-ка-не! Който го издържи, прав му път! Който не го издържи, остава да работи в института!

Тържествуващият му смях екна над целия квартал.

- Знам, че нямаш думи - потупа ме по рамото Мозъка на квартала, - ще ми благодариш друг път. И запомни, че гениалното е скрито в простите неща! Човек трябва само да се сети. Ама туй е мое задължение.

Остави празната чаша и си тръгна, залитайки делово.