Старият пандизчия седеше в двора на затвора, а около него - малка тълпа новопокръстени. Бяха го зяпнали като млад войник - дослужващ дисципаджия.

- Вие за какво сте, господине? - старият към всекиго се обръщаше в множествено число. Себе си държеше да наричат "шефе".

- За подкупи, шефе. Взимах подкупи, но малки. Не ми стигнаха да дам и на съдията - отвърна прясноостриган новопокръстен.

Старият пандизчия се намръщи:

- Така, господине, обвинявайки независимата съдебна власт, до никъде няма да стигнете. Първо потърсете грешката в себе си, после в другите. И от кого ги взимахте тези подкупи?

- От разни студенти, шефе, да си изкарат по-лесно изпитите - отвърна онзи и чинно опъна ръце по бедрата. - И накрая ме хванаха.

Старият тъжно и презрително се усмихна:

- Вие доцент ли сте?

- Не, само асистент.

- Така си и мислех. Асистентите си въобразяват, че парите са всичко. И чак когато станат доценти и професори, разбират, че това наистина е така. Искате ли един съвет? За в бъдеще, когато ви пуснат?

- Разбира се, шефе - изопна се новопокръстеният.

- Нали имате приятели, ама много близки приятели, асистенти в други факултети и по други специалности? Дори в други университети.

- Имам, шефе.

- Тогава? Не схващате ли? Подкупите от вашите студенти ще ги взимат те. А вие ще взимате подкупите от техните. И ще си разменяте парите някъде по градинките.

- А може и изобщо да не си ги разменяме, нали, шефе?

- Стига да си имате доверие.

Новопокръстеният се изчерви:

- Ами ще можем ли и студентките да си ги разменяме?

- Първо, никога не започвайте изречение с "ами", все може и доцент да станете. И второ, аз по плътските удоволствия отдавна съм се отказал акъл да давам. Нямам практика в последно време.

Новопокръстеният преглътна и се престраши:

- А вие за какво сте тука, шефе?

- И аз за подкупи, господине, и аз за подкупи. Но не съм взимал. Опитах се да разоблича онези, дето ги взимат. И затова съм тук, отдавна. И още дълго ще бъда. Преди много години един шеф, няма да споменавам на какво, нито пък името му, ми се обажда, аз по професия съм телевизионен техник, и ме моли да ида на вилата му да видя защо не му работи телевизорът. Отивам аз, а там никой, всички на работа, само старата баба. Преглеждам аз телевизора, виждам какво му е, но за беда точно развалената част я нямам в чантата си. Обяснявам на бабата проблема, казвам й, че ще ида да я купя, а тя: "А бе в мазето имаме още един развален телевизор, не може ли от него да вземете необходимата част?" И как ме наказа мързелът, виждате ли, господине? За да не отида от Бояна в града, а после обратно, слязох в мазето. Ето, затова съм тук.

- А какво имаше в мазето, шефе, труп ли?

- Никакъв труп, господине, отварям аз задния капак на стария телевизор, а вътре нищо. Нищичко. Даже и две метални пръчки на кръст няма, както пише в един разказ класикът Радичков, ако сте го чел - риторично отвърна старият пандизчия. - Празна кутия, натъпкана с пачки пари, всякакви - долари, дойче марки, френски и швейцарски франкове, то тогава евро още нямаше. И аз какво? Връщам се при бабата горе и й викам, че все пак ще трябва да отида до града. И право в полицията, да го издам онзи.

- И какво? - успя да прошепне асистентът.

- Какво ли? Онзи го преместиха в минис... ох, за малко да се изтърва. А мен ме обвиниха, че работя, без да имам регистрирана фирма, че не си отчитам данъците, че ощетявам държавата и какво ли още не.

В този миг тръбата свирна. Беше време за обяда.