|
| Митко Новков |
И не иде реч единствено за безбройните дупки по тротоарите, улиците и пътищата, благодарение на които доста хора получиха летящ политически старт. Съвсем не е тъй елементарно нашето предложение. Напълно други основания имаме за него и тъкмо тях ще се опитаме да изложим сега пред будното гражданство.
Българската "дупка" е умалителна производна от общославянската "dupa", която има същото значение. В "Етимологически и правописен речник на българския книжовен език", съставен от проф. д-р Стефан Младенов през 1941 г., той е предпочел да обясни думата през глаголите "дупвам" и "дупя": "мушкам, стб. доупнина празнина; рус. дупло, дупляк (съотв. = празнина, хралупа); пол. dupa = бълг. дупе, чеш. doupa = рус. дупло, словен. dupa, срб.хрв. dupе; и.-е. кор. *dhou-p- : *dheu-b-..; срв. гот. diups, англ. deep, нем. tief дълбок..; лит. dubus дълбок; dauba ровина, латв. dub пещера, ров..." Ще рече, че "дупката", колкото и да хихикаме свенливо, когато я произнасяме ("От Дупница съм, ще ме прощавате"), е дума с история, дума с биография, дума, която не е коя да е, а с родословие и тежест. Друго обаче е по-важно: това е не просто една от многото български/славянски думи, това е думата, която в пълна степен определя българското историческо битие през целия ХХ век. Казано накратко, българският ХХ век е една голяма дупка.
Няма български проект през това столетие, който да не се е сгромолясал в дупка,
празнина, бездна, пропаст, провал. 1918 г. с Ньойския договор слага край на българските националистически въжделения; възбудата от идеята за "България на три морета" и "Мизия, Тракия, Македония" изчезва окончателно в миналото. Прочее, слава Богу, защото тогава българите се излекуват за дълго време от порочната идеология на национализма, която в края на ХХ век изигра на сърбите доста лоша шега. Обзети от национален плам, разгорян около Косово и от Милошевич, те са на път да се превърнат в най-люто поразения и победен народ на целия ХХ век. Докато ние се спасихме от такива трескавици, които дори истерията около възродителния процес не успя да ни вмени. Е, имаме си днес Волен Сидеров, Боян Расате, Божидар Димитров и други подобни, но да благодарим на Господа, че са те - когато националната идея се употребява за лична изгода, няма кой да се втурне да u се кълне във вечна вярност.
Но не единствено българският национализъм пропадна в дупката на ХХ век, там се озоваха и още много други наши проекти, не толкова страшни. Столетието зачеркна българската идея за демокрация през 1934 г. и изцяло в 1944 г. - първият път с т.нар. Деветнадесетомайски преврат, а вторият - с кой знае защо назоваваната Деветосептемврийска революция. По нашите географски ширини демокрацията, вярно, никога не е била кой знае колко почитана, обаче тия две дати я погребват за дълго, да не кажа завинаги. 45 години в ковчега на мъртвеца, йо-хо-хо и бутилка ракия: оттогава насетне
българинът провижда политическото не като идеали, а като далавера
Пък и какви ти идеали, след като, казвал съм и друг път, българската държава е само едно образувание, благодарение на което едни хора крадат от други хора, а пък другите само чакат да им падне държавата в ръчичките, та и те да започнат да крадат. Образувание за взаимно ограбване, не за споделен просперитет - това е българското разбиране за държавата, а то - откъдето и да го погледнеш, няма нищо общо с демокрацията. Политиката се обърна на мръсна дума, а българският полис, ако въобще някога е имало такъв, премина от полиморфно в аморфно съществуване. Та досега...
А най-здраво се срина през тоя век българската идея за модерна икономика и индустриализация. Символ на това е "Кремиковци": закрием ли го, значи докрай сме сложили кръста на идеята за България като съществен фактор в световната икономика. Не че "Кремиковци" е имал ресурс да ни превърне в такъв, но поне ни даваше илюзии. Тъкмо 1989-а ни върна в реалността: ние сме мъничка страна без особени възможности да бъдем икономически стабилни без чужда помощ: МВФ и валутният борд ни притискат в яките си ръчища, ние се държим за пеша им, защото пуснем ли се - загиваме. Като това загиване не е задължително да бъде истина, по-важно е усещането, че без тях сме загубени и се проваляме отново в икономическата дупка.
1885-а - Съединението, 2007-а - влизането в Европейския съюз. Между тези две години - едната през ХIХ, а другата през ХХI столетие, България е търпяла единствено крушения. С други думи, дупка след дупка белязват нейния исторически път. Така че, ако искаме да сме съотговорни точно на пътя, който сме извървели досега, нека да възприемем за български символ именно дупката - тъмна, голяма, всепоглъщаща. Не само да ни напомня за миналото, но и да ни предупреждава за бъдещето.
