- Това ли е всичко? - запита нотариусът.

- Че какво друго? - отвърна му завещателят и нотариусът, след като поясни, кхъ-кхъ, че по закон няма право да нанася корекции, зачете на глас записаното волеизявление:

- Аз, долуподписаният, си отивам. Сам като, как беше, като вятъра над Линкълновите прерии. Едничката рожба, докато живееше под крилото ми, не врънкаше пари ни за пийпшоу, нито за кокаинец. Жената - цвете. Разбирахме се с нея и без думи. Надниквах в кафявите й честни очи, ама нежно така, леко виновно - и тя, мир на праха й, разбираше, че признавам: Гладен съм! А в погледа й такава сласт, такава нега - нямаше нужда да ми превежда: В хладилника, диър май мухльо, маргаринец дал Господ!

Да, поминувахме сносно.

Бензин или газ например не ползвах. Навремето не взех таратайка на старо. За какво? За да я шитна после за два кроасана?

Ток не харчех. Раховецът ми склерозира. Телевизора замених с нирвана: зяпна в кухненските тапети и какво ли не ми се привижда - исторически драми, сапунки, трилъри, порно. В полилея ми и муха не снася. Понеже не светя. Дори по нощна тарифа. Светих една нощ на съседите, ама не плащат, кикотят се...

От парно се лиших драговолно. Мене си ме обливат горещи вълни от години.

Вода не пилеех. И без друго чистофайници разни ми викаха циганин мръсен. Циганин може и да не съм, ама веднъж замязал на циганин, да съм мръсен бях длъжен. За да не накърнявам целостта на нацията според българския модел.

Не пиех. Дори малко. А почерпеха ли, малко не пиех. За да ми държи поне седмица. И никакви там аспиринчета после, шкембе-чорби, лиготии...

Телефон не ползвах от деня, в който мутиращ глас ми заръча да отнеса с тойотата си (?) двата куфара с гущери (??) в току-що ограбената ми вила в Синеморец (???), инак щели да ми избоцкат сините мои оченца (!). Стават, доста грешки стават по телефона. Затова и "Бърза помощ" не викам.

Та. Излиза какво? Че не коствам нищо на тая държава. Не й струвам нищо, понеже самият аз съм нищо и никакво нищо. Хубаво - това, че държавата все има да взема, е ясно. Но държавата има да дава. Тая държава ми е длъжник. Ерго - на моя наследник.

А длъжник ми е, щото аз - нищото! - все пак ще стана на нещо: на тор! Тор, благодарение на която утре ще избуят кълновете, как беше, на новия, светъл, жадуван, прекрасен, свободен, заслужен и, бах ли го вече какъв, человечески бит.

Дължиш ми отплата, държаво! За себе си нищо не искам. Дори паметник (кеф за щастливите цигани, каквито не срещнах). Предсмъртно си искам отплатата. Кеш. За фъшкията, в каквато се превръщам за тебе!

- Кхъ-кхъъъм! - прокашля се без нужда нотариусът и вдигна очи от листа. - Дата: днешна. Удостоверете с подпис, че прочетеното от мен изразява вашата воля... Сега и свидетелите, ако обичат.

И аз, първият цанен срещу едно питие в кафенето отсреща свидетел, почтително завъртях парафа си.