Звъни ми вчера колегата Компира. Требва, вика, да свършиш една работа.

Добре бе, викам, Компир, нема проблеми, знаеш, че аз работа не отказвам!

Компира обяснява каква е работата.

Да, бе, викам, да! Ше го гръмнем, как нема да го гръмнем! За мене колко? - питам.

Компира вика - за тебе, вика, двайсе хиляди евро.

Като чух двайсе хиляди евро, направо ми се поду мозъкът! Компир, викам, да нема грешка? Досега работех за по хиляда! Щото аз, нали знаеш, не съм скъпчия!

Немало грешка. Било специална поръчка.

Е, щом е, викам, специална поръчка, готово! Аз, викам, Компир, за двайсе хиляди евро и тебе ше те гръмнем, бе! И се смеем. Аз се смеем, обаче Компира оттатък зе нещо да кашля. Сигурно се притесни.

Майтап, бе Компир, викам му, дай адреса!

Записвай, вика Компира.

Записвам, викам аз. И почвам да записвам.

Компира диктува.

Чекай, чекай малко, викам! Чекай малко, нали знаеш, че бавно пишем! С химикалката не съм толко бръз, колко с калашника!

Компира почва отначало. И по-бавно. Аз записвам.

Така, така, викам, блока до... Ми той комшия, бе Компир, у моя блок живее! Таман, викам, нема да се разкарвам много! Гърмим го и се прибирам да вечерам! А кой етаж?

Компира ми казва и етажа.

А, викам, и на същия етаж! Екстра! А апартамента - кой номер? Кой, кой? А стига, бе! Компир, да нема грешка?

Компира вика, че немало грешка, проверено било.

Е, щом е проверено, викам, добре! Давай името!

Казва Компира името и на мене мозъкът пак ми се поду! Ама тоя път - и гръбначният! Как, викам, как?! Сигурен ли си?! Да не ме плакнеш нещо?! Ало, ало!...

Компира обаче затвори жиесема.

А аз седим и си гледам бележката. Ба си мамата! Сичко, къде ми го продиктува Компира, съвпада! Блока - моя! Етажа - моя! Апартамента - моя! И името - моето! Обаче - двайсе хиляди евро! Е? За двайсе хиляди евро що па да не се гръмнем?!