Йоан Иванов не четеше книги, а четеше мисли. Книгата може да е прозорец към света, но мисълта си е направо витрина на човешкото съзнание. Да чете мисли го научи мама му. Голяма е ползата от такова умение, особено ако не го афишираш. Йоан Иванов не се фукаше - стигаше му, че винаги беше наясно с истинското отношение на околните към него.

- Обичам те, дарлинг, не мога без теб - умилкваше се жена му.

Че не можеше - не можеше, личеше си от мислите й: "Ама че си завеян, мътните те взели, но да не съм луда да си ходя на село..."

Йоан Иванов наистина беше завеян - нещо нормално за един поет, а той пишеше стихове. Иначе работеше в агенция.

- Да знаеш, Иванов, че си направо незаменим! - сумтеше шефът му.

И беше прав, като се има предвид, че си мислеше: "Кво да го правя тоя? Не иде да го уволня. Нищо не върши, ама идва на работа преди всички, пък си тръгва последен. Хубаво е по всяко време в агенцията да има човек, все пак сме агенция за връзки с обществеността".

Не можеше да се каже, че работата му помагаше на Йоан Иванов за творчеството (не успя да си създаде кой знае какви връзки с обществеността), но поне не му пречеше, пък и някак трябваше да си вади хляба.

Макар и завеян, беше реалист - на повишение не се надяваше. И доста се изненада, когато една циганка го спипа да му гледа:

- Вида, видааа, сичко вида - рече му. - Пагони вида, гулема рабута шъ стааш.

Това, което го изненада, беше, че циганката го и мислеше.

А след няколко дена шефът го извика:

- Иванов, има преструктуриране, но ти няма да изгърмиш. Така и така кесиш по цял ден, ставаш портиер. А заплатата ще е по-голяма. С цели десет лева!

Пророчеството се сбъдна. Дадоха му мундир. С пагони. Не му стана обидно. Знаеше - няма срамни професии. (То и писател не е срамно, ама кой у нас се издържа с писане?)

В интерес на истината негови братя по перо работеха като какви ли не. Ето Цецо Хюза - замина за Щатите и се цани мияч на съдове. Затова му и викат Хюза - нали и Лангстън Хюз е бил мияч на съдове в ресторант, ама го открили и - хоп! - от най-големите поети на Америка. Ех, има нещо общо между съдбата на техните и на нашите поети. Ама и разлика има, съществена. Американците първо мият съдове и после стават поети, а българите първо стават поети, а после мият съдове.

Впрочем животът на Йоан Иванов не бе съвсем скучен. Поезията го спасяваше, беше му пристан. Особено сряда вечер. Тогава 4-5 сродни души се сбираха в литературното гаражче. Държеше го под аренда известен литературен критик - нали и той трябваше да връзва двата края. Хубави вечери ставаха - прочете някой цикъл стихове, а другите го обсъждат, анализи му правят, че и евалла.

Йоан пусна на пангара портиерския си цикъл "Открехнати двери". Прочувствено прочете творбите си, па скромно наведе глава в очакване. Колегите му бяха единодушни:

- Страхотни стихове, брато! Направо си гениален!

И в мислите си бяха единодушни: "Баси бездарника!"

А Йоан Иванов гледаше завеяно и си мислеше (както обича да казва поетът Валери Станков): "Ех, защо ли мама ме научи да чета?"

И се почувства като Цецо Хюза в Америка - "сам като чаша ром, забравена на масата".