Постоянно сриващият се интерес на българските гимназисти към училището като пространство на полезно и приятно прекарано време отдавна не е новина. Отдавна не учудва нито пряко ангажираните в училищното образование, нито родителите. Негласно приемано от учителите като тенденция, неподлежаща на ефективна намеса нито от тях самите, нито от просветното министерство, неглижирането на училището провокира у педагозите нагласа, която за съжаление школската реалност тихомълком поддържа и така непряко катализира лумпенизацията на младите българи.

Безсилие и тихо примирение се четат в погледа на редовия даскал, влизащ в класната стая, където вместо 20 единадесетокласници напълно очаквано открива едва дузина от записаните. Дневникът - този твърдо подвързан атрибут на унижението на учителя, пред когото за пореден път стои изборът - да констатира ли в графата за отсъстващите ученици неудобната истина, или отново да последва малодушния пример на колегите си и недотам деликатно направения от директора намек и да остави след подписа си едно чисто като



лицемерно поддържания образцов имидж на школото поле



На пръв поглед изборът не би трябвало да затрудни учителя - МОН от месеци наред праща мобилни екипи, които инспектират училищата в цялата страна точно, за да констатират подобни "пропуски" във воденето на учебната документация. Да не забравяме и възпитателния ефект, който би трябвало да е водещ за един педагог. А може ли да има нещо по-възпитателно и всяващо респект към реда и отговорността от това даскалът категорично и без колебание да оформи като неизвинени отсъствията на щерката на местен първенец или да откаже да приеме поредната фалшива медицинска бележка на известен училищен лентяй? Но въпреки тези сериозни аргументи в полза на учителската стриктност в по-голямата част от българските училища продължава масовото недокументиране на огромен брой отсъствия от час и де факто в почти всеки клас има по 2-3-има ученици, които преподавателите виждат само в края на януари и юни при оформянето на срочния и годишния успех.

Министър Вълчев е амбициран да осъществи заложеното в Националната програма за развитие на училищното образование повсеместно въвеждане на делегираните бюджети до края на 2008 г. Предвид решителността и на премиера Сергей Станишев по този въпрос можем да гледаме на новия модел на финансиране като на бъдеща, но сигурна реалност. С какъв "портфейл" ще разполага директорът на едно училище, ще зависи почти изцяло (80%) от броя на записаните ученици. Тук вече възниква едно небезоснователно опасение относно изхода на битката на МОН с отлива на децата от реалния учебен живот и липсата на мотивация у учителите да констатират този отлив. И досега преподавателите, които си позволяваха да попълват стриктно дневниците на класовете, бяха гледани накриво от по-малодушните си колеги, които нямат нито авторитета, нито волята да отстояват пред по-агресивните ученици и родители правото си да бъдат не само "медиатори на знанието " (по думите на министър Вълчев), но и възпитатели. И досега тези учители, вместо да бъдат образец за отговорност и педагогическо достойнство, бяха осмивани от колегите си чрез прякори като



Фелдфебел Драгов или Старшина Маринова



Но тяхното истинско унижение тепърва предстои, защото при наличието на делегиран бюджет ученикът като бройка се превръща в абсолютна ценност. Изключването на едно дете поради натрупани огромен брой неизвинени отсъствия или липсващи срочни и годишни оценки се превръща във финансов кошмар за школския директор, а при повече изключени ученици - и за работните места на преподавателите от училището. Ситуацията се утежнява и от възможността ученик да пожелае да смени училището си, използвайки като официално обяснение семейни, здравословни, транспортни и прочие причини, но мотивиран в действителност от "по-либералната" дисциплина, установена в другото училище.

Силен и многопосочен ще бъде натискът срещу тези учители, които твърдоглаво продължават да документират масовата непосещаемост, да извиняват отсъствия само срещу редовен документ или си позволяват да занимават педагогическия съвет с отсъстващите ученици, принуждавайки протоколиращия заседанието да увековечава неудобните факти. Мнозина от колегите на неблагоразумния ще настройват срещу него учениците, представяйки малодушието и конформизма си като либералност и приятелство, а неговото поведение - като педантизъм и заядливост. Нима трябва заради принципността на едного да страдат мнозина!? Защото двама ученици по-малко във випуска означават намаляване с 1% от заплатите в училището! А децата са си деца и повечето едва ли ще отгатнат мотивите за злословията срещу своя учител. Изправен пред така настроена аудитория,



не всеки учител би издържал дълго



Натиск може да се очаква и от училищния директор, защото, овластен да управлява еднолично бюджета на школото и отговорен за неговото пестеливо изразходване, той не би допуснал доброволно от сметката на училището да отлетят парите за дори един ученик. За директора би било много по-удобно и финансово изгодно да си намери по-послушен, "по-либерално" настроен преподавател, който не притеснява ученици и родители, вместо да задържи един отличен професионалист, който обаче държи и на достойнството си на педагог.

Така, лишен от подкрепата на школското ръководство, саботиран от колеги, дискредитиран пред учениците, съвестният учител, достойният педагог е обречен да води борба, която не е по силите му. Може да смени училището, но вероятността да попадне при по-благоприятна конюнктура е малка. Защото и там заплатите зависят от броя на учениците. И това го знаят всички - и колеги, и родители. Изборът е тежък - примирение и участие в общата лъжа или отказ от професията. В първия случай данъкоплатците продължаваме да плащаме за хиляди деца, които реално не ходят на училище, а обитават компютърните зали и кафенетата, превръщайки се бавно в лумпени. Във втория случай застаряващото учителско съсловие се обезкървява откъм най-достойните си кадри, а немалка част от останалите продължават послушно да оставят празни графи в дневниците, защото не са мотивирани да влизат в конфликти три, две или една година преди пенсионирането си.



Къде е изходът?



Той едва ли е във внезапните проверки и в наказанията, защото в България има 3000 училища и повсеместният контрол е неосъществим. Несериозно е да се търси и в безплатната закуска, която трябва да примами децата в училище, а всъщност често отива в кошчето за боклук. Всъщност изходът е ясен, но е прекалено скъп. Поне за нашите управници. Децата ще се върнат в училището едва когато то се превърне в пространство на полезно и приятно прекарано време. А нима това е осъществимо с годишна издръжка на ученик от 1151 лв. ( т.е. 96 лв. месечно ), от които трябва да се отделят за заплати на учителите на детето, за нафта, за ток, за ремонт на прокапалия покрив, за подмяна на изгнилата дограма, за... Това, което пречи на българското училище да си върне децата, е стиснатостта на държавните мъже да развържат кесията - не своята, а държавната - за бъдещето на нацията.