Седя във Виенската сладкарница, отпивам на къси глътки горещо капучино и си мисля за самоходната каляска на Кулибин - основни технически параметри, просвет на чорчика между лявото колело и резервната гума, реглаж на диагностираното делко, центровка на заготовката, теч в кардана и прочие.

Помня всичко това от славното, отърсено от съмнения и колебания време, когато всяка сложна джаджа по света бе изобретена от съветския човек, от руския съветчик. Та и първият автомобил, който не се задвижвал от нищо друго, понеже не бил задвижвано от нещо друго ремарке, а самозадвижващо се неремарке.

Срещу мен седи и слуша внимателно министър Миглена Тачева.

Обяснявам й как онази нощ, докато сънувах основните постулати на теорията на относителността, ми просветна и пътят към усъвършенстването на неефективната и корумпираната съдебна система в България.

Една илюстрация. Всички се оплакваме от трафика. Ми да, в София вече не може да се диша от километричните колони пъплещи едва-едва коли. А решението на проблема е направо елементарно. Ако се сетиш, естествено. За няколко години можем да ликвидираме задръстванията. Окончателно и безвъзвратно.

Градът е правен за 200 000 леки коли. А в него се движат 1 000 000. И съвсем закономерно се движат с безумната скорост на гипсиран пешеходец. А какво ни чака, когато броят им надхвърли 2 000 000! Операцията "пъплене" ще им се случва все по-рядко. Краят на южната колона ще е към Ихтиман, на северната - под Петрохан.

Е, къде е тук решението на проблема, биха попитали някои иронично. Къде е окончателното и безвъзвратно ликвидиране на задръстванията?

Ами увеличаваме броя на колите до 4 000 000. И те просто ще спрат да се движат изобщо. И няма да има никакви задръствания на движението, понеже няма да има никакво движение по принцип. Няма движение - няма задръстване, нали? Като при добрия чичко Сталин: "Няма човек - няма проблем!"

Аналогична е ситуацията с отечественото правосъдие. Темида просто е безсилна да организира своя "трафик". Точно като нещастните софийски улици нашата съдебна система не може да поеме повече от 250 000 дела (с всичките им процедурни подробности) годишно. В момента гордата българска нация произвежда по 1 000 000 престъпления годишно. Естествено, че ще има забавяне, задръстване, неефективност. За корупцията да не говорим. Два са начините за оправяне на нещата - "кантарът на компенсацията" и "бушонът на сатурацията".

Първият метод изисква компенсирането на нарасналия брой на престъпленията с по-голям брой ангажирани с разследването и наказанието им лица. Увеличаваме примерно броя на полицаите от 55 000 на 550 000, на дознателите - от 7000 на 120 000, на следователите - от 15 400 на 340 000, на служителите в специалните органи - от 39 000 на 710 000, на прокурорите - от 17 200 на 495 000, на адвокатите - от 110 000 на 3 470 500, на съдиите - от 36 400 на 885 000. Така всички ще сме част от съдебната система. Това впрочем няма да намали броят на престъпленията.

- А вторият? - пита с пресъхнало гърло шефката на родното правосъдие.

Стимулираме нацията към рязко увеличаване на броя на противозаконните й действия. То и без това натам вървят нещата. При 3 000 000 престъпления годишно делата ще пъплят на километрични колони из инстанциите. При 7 000 000 престъпления годишно ще спрат и да пъплят. Няма да има никакви забавяния в придвижването на делата, понеже никакви дела няма да се придвижват изобщо. С други думи, разреждане чрез засищане. Отпушване чрез окончателно запушване.

Парализираната Миглена Тачева се е оцъклила насреща ми.

Ставам и си тръгвам. Нека поне веднъж властта плати сметката.