Нали съм криминалист от класа, нищех поредния случай - трябваше да докажа, че именно оня тип (известен като спонсор на фолкдиви) е ударил фатално собствената си жена с цвете, ама без да го вади от вазата.

И ето че в една теменужена вечер традиционно уморен се прибрах вкъщи. В антрето, докато моята жена с присъщото си безмълвие ми сваляше сакото и ми намяташе халата, си мислех: "Защо това е така, а не иначе?".

В хола, докато четях подадените безмълвно от нея вестници и димях с домашната си лула, се питах: "А защо това е иначе, а не така?".

А после - в кухнята! Масата беше сложена точно както трябва. Впрочем беше ми навик да се храня веднъж на ден, ама с пълна програма - първо, второ, трето. И докато сърбах горещия борш, изчерпателно преценявах какво ли не. А докато поглъщах с охота печената скумрия (с тъй нужния за човешкия мозък фосфор), отделях заедно с костите същественото от несъщественото. От същественото не остана и помен - минах на десерта, т.е. към изводите.

По дяволите изводите! Човек се труди, блъска си главата, а вкъщи му погаждат гаден номер - сутляшът е с канела! При положение че добрата съпруга никога досега не си е позволявала подобна волност.

- Що за нелепост? - изкрещях. - Много добре знаеш, че органически не понасям дъха на канела, дори като съм хремав!

- Не знаех - прошепна тя.

Не знаела, моля ви се... Вдигнах очи към нея и бях потресен. Гръм и мълния - тази жена пред мен изобщо не беше моята съпруга.

Нали съм професионалист - минавам за един от най-добрите в бранша в световен мащаб - започнах от упор с въпросите: "Улица, номер, етаж, апартамент?". И за всеки случай: "Името на града?" А за още по-сигурно: "Името на държавата?"

Грешка нямаше! Както нямаше абсолютно никаква грешка относно кой съм аз. Обаче продължих да съм нащрек - шега ли е неочаквано в семейния залив да се появи подводница, при това без каквито и да е отличителни знаци?

- Къде е жена ми? - креснах хладнокръвно, осланяйки се на прословутото си логическо мислене. - И коя си ти?

Пристъпвайки плахо от крак на крак, потропвайки ритмично със саботата си, жената пред мен направи пълни самопризнания...

Моята добра съпруга искала да отиде на екскурзия в чужбина, и тя свят да види. От години си мечтаела за някакъв екзотичен круиз - е, не чак до Острова на изкушенията, нещо по-скромничко... И това по принцип не било неосъществимо. Възпирал я единствено фактът, че нямало кой да се грижи за къщната работа и най-вече за мъжа й (т. е. за мене), дето не можел да си позволи извънслужебни пътешествия. Затова помолила нея, най-добрата й приятелка, да я замества за две седмици във всяко едно отношение. "Мъжът ми - казала, представете си, моята съпруга - е толкоз потънал в работата си, че не ми обръща никакво внимание. И - на всичко отгоре, представете си, казала моята съпруга - хич няма да забележи..."

- Нямало да забележа? - рипнах като ужилен, понеже много мразя да ме засягат на чест. - Един криминалист като мене, уважаема, много трудно може да бъде подведен! Нямало да забележа, а? Ха-ха-ха... Видя ли, че веднага забелязах?

- Забеляза - съгласи се тя и сведе срамежливо поглед. - Ама не веднага. А на осмия ден.

И тръгна към спалнята.