Виснали бяхме на дълга-дълга опашка, без начало, без край, а кой знае - може би и без цел. Висне ли човек на опашка, случва се дори да забрави защо се реди. Сепне се отведнъж и си каже: "Бе аз толкоз ли си нямам друга работа, такваз ли безполезна твар съм, та по опашки се редя?!" Ще му се незабавно да си тръгне, ала не смее. Тъй или инак по пътя ще се присети защо се е редил и ще се върне, та дваж по-омърлушен да висне пак на опашката.

Те у нас опашките са неизбежни като смъртта. Сметка или данък да си платиш, без опашка не може. По колата документи, това-онова - опашката дълга като автовоз. Е, то при колата как да е, на нея и всичко да си й уредил, и щастлив да я подкараш, пак от сутрин до вечер ще си висиш по опашки из затапените софийски улици. Вярно, моторизирани, бамбашка опашки: един надънил чалгата на шест, приглася и тактува, друг решава кръстословици и наднича отгоре - да не смаже тенекиите. Трети, четвърти и пети мърдат безвучно устни зад предните стъкла и ако не забележиш в ушите им хендсфричета, ще си речеш - пълни кукундрели. Пък за шестия да не ви разправям. Подпийнал си бил шестият. Бе, не точно подпийнал, ами бил мъртъв от пиене. Опитал се да влезе с автомобила си в "Билла", но гражданите (да им се не надяваш) му се опрели. Измъкнали го от колата и какво да видят - на съседната седалка празна бутилка гроздова (явно затова искал да влезе в магазина), а до бутилката чиния с нарязана салатка и виличка. Шофьор-табиетлия: смени скоростите, отпие, даде газ, замези си със салатка...

Съжалей боку, пак се разсеях, но то по опашките инак не може. Инак не минава времето по дългите-дълги опашки. Та ви казвам, виснали бяхме на опашка, човешка менажерия всякаква. Един по така, друг по иначе. То, както и да е с по така-то или с по иначе-то. Ама все ще се намери някой, дето ни така, ни иначе. Такива двамца мернах с периферията. Избарани, ухилени и нагли-нагли... За такива няма ред никъде. С лека погнуса минаха край нас, чинно редящите се, и застанаха най-отпред. Опашката недоволно се размърда.

Не зная от какво зависи, но понякога можеш безнаказано да се подиграеш с цяла сюрия хора, гадно да им пляснеш в лицето пълното си незачитане. Обаче друг път не се получава. По-окумуш се оказва някоя опашка с повече характер.

Ето че този път хората се развикаха на двамината наглеци да си застанат на опашката. А ония само се хилят и единият процежда:

- Бе вие знаете ли кой съм аз? Искате ли да ви се легитимирам?

И посяга към вътрешния си джоб. Обаче опашката, вместо да се уплаши, вместо по стар навик да подвие опашката опашка, не поиска ни да й се легитимират, ни да я прередят. Но и ония хубавци не отстъпваха, току посягаха да се легитимират.

Кой знае, вероятно до бой щеше да стигне работата, ако от опашката не беше изскочил разумен мъж на средна възраст. Явно намерил необходимия компромис, той разпери ръце към колегите си от опашката:

- Добре, добре, успокойте се, нека да е тяхната.

Веднага след това се врътна към двамината и ледено им изсъска с нетърпящ възражение тон:

- Легитимирайте се, разрешаваме ви. Легитимирайте се и моментално изчезвайте оттук!