Ако до средата на VII в. християнството все още се налага във всички сфери на обществения живот, то силната религиозност е характерна черта в средновизантийския период, до 1204 г. След като новата религия е приета и в България, и в Сърбия, този извод с пълна сила е валиден за Балканите въобще. Християнството вече е проникнало до всяко кътче от всекидневния живот на градските, но и на селските балкански жители. Набожността се счита за най-важна човешка добродетел. Кекавмен например наставлява сина си: "Отминавай обидите, отправени към теб, но не ги пренебрегвай, ако те се отнасят към светите икони и християнските светини. За благочестието се бори до смърт". Особено любими са всякакви литийни шествия, процесии или молебени по всевъзможни поводи - суша, паразити по нивите, земетресения, войни. Кръстът вече се превръща в главен символ на епохата. Икони стоят не само в църквите, но и в домовете, предвождат войската и всички шествия. Молитви се отправят непрекъснато и по всякакви поводи. Пости се всяка сряда и петък, но също и три пъти в годината - по Великден, по Петровден и по Коледа.

В същото време средновековният балканец вярва неотменимо във всякакви чудеса, предсказания, знамения, хороскопи, сънища, демони, магии, чудовища, в тайнствени същества, чието омилостивяване е неотменима грижа. Особено много страшни тайнства крият средновековните нощи и горите, безлюдните места, но и градовете, дори най-големите. Почтеният човек никога не напуска дома си, богат или най-беден, по тъмно без много основателна причина. Навън бродят какви ли не страшилища, срещу които практически не съществува пълна закрила.



* * *



Особено силно е желанието да се узнае предварително бъдещето, за да може да се предотвратят неблагоприятните събития и влияния. По този въпрос християнството никога не успява да удовлетвори нуждите на средновековния европеец. За онова, далечното бъдеще, всичко било ясно - вечен райски или пък адов задгробен живот. Но какво ще стане утре, след седмица, догодина - на тези въпроси нито християнството, нито кварталният поп можели да отговорят. По-бедните градски и селски жители се задоволяват с обясненията на продавачите на амулети по пазарите и улични гадатели. Но всички, които могат да си позволят огромните разходи, се обръщат към астролози. И на Балканите, и в западните покрайнини на Европа това е времето на възраждането на астрологията като наука и практика.

Човекът, вероятно още от неандерталеца насетне, наблюдава звездното небе, появата, изчезването и движението на звездите, забелязва орбиталното годишно движение на Земята около Слънцето. Слънцето се намира във всяко от зодиакалните съзвездия средно около един месец. Затова още от древността всеки месец е отбелязван със съответния му зодиакален знак. Месец март например е под знака на Овена, тъй като преди две хиляди години точката на пролетното равноденствие се намира в това съзвездие и следователно Слънцето го пресича през март.

В Древния Рим



астрологията е смятана за царицата на науките.



В Античността вярата в предсказанията и в предчувствията е абсолютна. Именно в началото на нашата ера астрологията в крайна сметка побеждава всички други древни методи, създавани, за да се разкриват загадките на бъдещето.

За първи път по времето на Помпей един сенатор, погълнат изцяло от окултизма - Нигидий Фигул (около 99-45 г. пр. н. е.), превежда на латински "варварските" представи за астрологията.

По времето на империята въпреки повсеместното влияние на бог Митра, астрологията засилва своята мощ във всички сфери на обществения живот. Всички римски императори от I в. имат тесни връзки с астролози, а някои от тях сами владеят това изкуство. Цезар е неин почитател. Тиберий пренебрегва старите богове, понеже вярва само в предопределението. Още преди да стане император, той посещава о. Родос и среща там астролога Тразилий, като остава поразен от неговото изкуство. Кани го при себе си, а Тразилий става член на императорския двор и негов личен астролог до края на дните му.

При Антонините и най-сериозните учени като Клавдий Птолемей изповядват принципите на астрологията. В същото време никой не прави разлика между астрономията и "доведената u сестра" астрологията.

След известен кратък спад в интереса към подобни науки, възраждането на астрологията трябва да отнесем в края на VIII в. благодарение на преводите от арабски и сирийски език. По своя характер византийската астрология е основно елинистическа, но съдържа и други елементи, заимствани от произведенията на арабската астрология. По мнението на изследователи тя следва сляпо традицията на гръцките автори.



Християнската църква води с променлив успех



яростна и непрекъсната борба срещу всякакви опити да бъде изместена от ролята си на последна инстанция по всички въпроси, включително и въпросите на бъдещето. Въпреки църковното несъгласие в дворовете на византийските василевси живеят астролози, към които владетелите често се обръщат за съвет във важни за страната моменти.

Към помощта на астролози често прибягва император Алексей I Комнин (1091-1118), макар че привидно обявява война на "астрологичното учение". Към астрологията проявява засилен интерес и дъщеря му Ана Комнина, известна писателка. Император Мануил I Комнин (1143-1180) дотолкова е обсебен от астрологията, че нарежда да бъде ослепен Михаил Глика, който осъжда увлечението на василевса.

Най-важният въпрос, по който византийците се обръщат към астролози, е за продължителността на живота. Никита Хониат разказва, че на смъртния си одър император Мануил I Комнин повикал астролог и го попитал колко му остава да живее. Било му отговорено: "Четиринайсет години". Императорът обаче не успял да се съобрази с предсказанието и умрял след няколко дни.

Задавани са въпроси за богатството и наследството, отношенията между членовете на семейството, за смъртта, за откриването на съкровища, за децата, за успехите, за болести, загуба на пари, за брака, разбира се, за старостта, за страданията, опасностите и за всякакви беди.

За да получат отговор на всички въпроси, византийците съставят хороскопи, някои от които са достигнали до наши дни. Запазен е например хороскопът, съставен по случай раждането на бъдещия император Константин VII Багрянородни на 3 септември 905 г. Предсказва се например, че родителите му, император Лъв VI Мъдрия и четвъртата му съпруга Зоя Карвононсина, ще имат още един син и две дъщери. За Лъв VI обаче този брак е четвърти, не е признат от църквата и от него няма други деца. Хороскопът съдържа сведения за външността, за характера, за браковете и децата, за политическата дейност на багрянородния. Предсказват се два негови брака (първата му жена щяла скоро да почине) и три деца. В действителност Константин се жени един-единствен път, на 4 май 919 г., на 13-годишна възраст, за Елена, която надживява и него, и единствения им син Роман II. Общият брой на децата им пък е пет - един син и четири дъщери. Предсказано е също, че бъдещият император ще умре на 8 ноември 964 г., но смъртта му настъпва в действителност на 15 ноември 959 г.

Запазени са до днес и хороскопите, съставени по случай коронацията на Алексей I Комнин (1 април 1081 г.) и на Мануил I Комнин (31 март 1143 г.).

Астрологията във Византия дължи много за своя разцвет на Теодор Метохит, централна фигура в политическия и духовен живот по време на управлението на император Андроник II Палеолог (1282-1322). Неговата дейност е продължена от ученика му Никифор Григора (1295-1360). Водят се разгорещени спорове



коя от двете науки е по-значима - математиката или астрологията



В крайна сметка спорът завършва в полза на "науката за звездите". Астрономическите знания обаче се използват най-вече за предсказания. В сатирическия диалог "Мазарис" се твърди, че един от астролозите в двора на Андроник II и "в нужника не ходи без книгите си с изследвания на небето".

Йоан Абрамий, личен астролог на император Андроник IV (1376 - 1379), бележи още един подем в разпространението на астрологията за периода от последната четвърт на XIV в. до средата на XVв. Той е основател на астрологична школа, която процъфтява чак до падането на Цариград през 1453 г.

На Запад може да се нарисува същата картина. Кралят на Кастилия Алфонсо X Мъдрия (1254-1282), избран през 1257 г. за император на Свещената Римска империя, сам се занимава с астрономия и астрология. По негова инициатива през 1248 г. в Толедо се събират испански, арабски и еврейски учени и разработват нови таблици за движението на планетите. През 1252 г. те са издадени и получават името Алфонсинови таблици. Чак до времето на Кеплер те се използват от астролозите. Астрология се преподава и в университетите - от 1125 г. в Болоня, от 1250 г. в Кембридж и от 1380 г. в Париж.