Занимавайки се със заплетената новозеландска история, временно пребивавах в екзотична страна, придружаван от моя помощник. Там в морското градче Шуепсо живееше моят колега, частният детектив Диего Бланкро. Разбрал, че съм на тяхна територия, той ми телефонира да се видим и да кажа мнението си за някакъв объркан случай.

- Г-н Диего - поклони се портиерът, криейки ръце, за да се предпази от евентуален бакшиш - ще дойде всеки момент. Качете се и го чакайте в кабинета!

Разположихме се в удобните кресла и запалихме лулите си. Не след дълго влезе непознат човек. Опипах го с поглед и прецених, че е клиент.

- Трябва да ми помогнете - проплака.

Кимнах. Може би за този случай ми бе споменал колегата - що да не се заема? Заслушах се в покъртителния разказ...

Преди два месеца, събуждайки се, г-н Радичи си пожелал добро утро. Странното в случая било, че го сторил с женски глас! И несъвзел се от удара, скокнал да прави гимнастика, като си командвал със същия този глас. Гимнастиката свършила и мъжки глас (ама не на г-н Радичи) обявил програмата за деня. Плеснал се по челото човечецът, взел да търси из джобовете на пижамата си транзисторен радиоприемник. Нищо не намерил. Останал гол сред стаята, а програмата продължавала. И - о, ужас! - разбрал, че самият той е радиоприемникът. Да, минала му мисълта, че трябва да се изключи. Но не забелязал копчета по себе си. И тръгнал по сервизи - молел се да го развалят. "Ние не разваляме, а поправяме - отпращали го. - Е, ако имахте дефекти... Ама работите безупречно." Тъкмо се видял в чудо, при него дошъл г-н Дис - представил се за шпионин. Г-н Радичи понечил да го изгони, но онзи му обяснил, че в тяхното посолство с шпионажа се занимава културният аташе, докато щатният такъв се водел на длъжност технически спец, а пък той (г-н Дис), истинският спец, се водел на щат шпионин. И всичко това, разбира се, било само за конспирация. Г-н Дис заявил, че са готови да платят, за да го изследват, та да видят дали освен като радиоприемник не може да работи и като радиопредавател. Да, нещата пак опрели до шпионажа и човечецът не виждал помощ отникъде.

Моят помощник вдигна очаквателно към мен очи.

- Ех - заех се с почистването на лулата си, - човек поглъща толкова информация, та нищо чудно самият той да се превърне в източник на такава.

Вратата се отвори и в кабинета влезе друг непознат. Замириса на печатарско мастило. Бързо схванах, че пред нас е стар брой на местния вестник.

- Представяте ли си? - жаловито изшумоля. - Току-що се опитаха да завият с мен кило цаца...

- Разбирате ли нещо, шефе? - попита помощникът ми.

- Да! - взех да тъпча с тютюн лулата си . - Бас държа, че сега ще влезе плазмен телевизор!

Една странична врата (как ли бе убягнала от погледа ми?) се отвори и пред нас застана човек с бяла престилка. Оказа се какво? Вместо в кабинета на частния детектив Диего Бланкро бяхме влезли в кабинета на неговия брат - невротициолога Едуард Бланкро.

- Само вие ли сте тук? - смигна ни. - Къде са другите? Знам, че са излезли нови томове на енциклопедията и са тръгнали насам...

Сведох поглед и докато разпалвах лулата си, си мислех, че е къде по-добре да се занимавам с онази твърде заплетена новозеландска история...