През 2003 г. Огнян Герджиков като председател на НС по задължение предаде олимпийския огън на млади спортисти. Но всъщност тази чест е напълно заслужена, защото професорът е бил запален спортист. |
---------------------------------------
- Професоре, мнозина ви познават като юрист, парламентарист и царист, но малцина знаят, че със същия успех пеете, играете тенис на маса, пишете в рими? Вярно ли е, че сте печелил и първенства по спортна гимнастика?
- Аз бях капитан на училищния отбор по спортна гимнастика като юноша. За този спорт ме откри тогавашната учителка Кузманова. След кратки занимания във физкултурния салон тя ми каза, че имам много красиви движения и ме покани в секцията по гимнастика. И аз отидох, стараех се много и бързо напреднах. На следващата година оглавих училищния отбор. Капитанът винаги играе последен на уредите, такъв е принципът, защото се предполага, че е най-добрият и ще покачи колективната оценка. Бях най-добър на земна гимнастика. Спомням си, че на задължителното съчетание се издъних поради пълната си неопитност. Трябваше да завърша съчетанието със скок кълбо, но се падаше да направя фигурата срещу една стена, където нямаше ни публика, ни съдии. И аз на своя глава реших за по-ефектно да се обърна и да го направя точно пред журито. Те изумяха от това нарушение на правилата и ми отнеха половин точка. Ако не бях сгафил, щях да стана шампион на земна гимнастика, а така отидох в небитието.
- Така ли приключихте със спортната гимнастика?
- Скоро след това зарязах гимнастиката, защото се увлякох силно по леката атлетика. Като 10-годишен се запалих и по тениса на маса. Даже имах един пропуск за стадион "Васил Левски", където играехме тенис на маса, на който пишеше: Пропуск на Огнян Герджиков и още 10 деца. Там не стигнах до кой знае какви върхове. За този спорт ме запали моят по-голям братовчед, който стана национален шампион през 1962 г. Сега, на стари години, се върнах към тениса на маса и заедно с този мой братовчед се явяваме на международни турнири за ветерани. Сребърни медалисти сме от Третия международен турнир по тенис на маса за ветерани в Египет преди три години! Най-активно съм тренирал лека атлетика. Вицешампион съм на Софийския университет на 100 метра от 1967 г. След това бях съдия по лека атлетика. Изобщо спортът е в кръвта ми. Играя и футбол, и волейбол, и тенис на корт... Това ми носи огромна наслада и ме зарежда.
- Как съчетавахте спорта с литературата?
- Наследил съм любовта към изкуството и литературата от майка ми, която беше преподавател по френски език. Имаше особен вкус към поезията. Тя самата пишеше поезия. От нея съм наследил това чувство към красивото, към мерената реч, към музиката. Вкусът към музиката дължа на двама души. Единият е сестра ми, която е професионален музикант - виолистка. Свиреше в Германия, в операта на Кемниц. Като малък нямах достатъчно развит слух, въпреки че тя ми простъргваше ушите с упражненията си. В пубертета обаче претърпях чудна метаморфоза. Спомням си, че в 7-и клас имах един великолепен учител по пеене - истински възрожденец по дух и човек с мисия. Той имаше един разкошен салон по музика. И ако не станахме музиканти, то поне успя да ни направи ценители на хубавата музика. Пускаше ни класически произведения, приласкаваше ни в света на музиката, ние проглеждахме. Един ден ме изпита и вика: "Много си музикален. Защо не вземеш един тромпет!". По онова време имаше детски симфоничен оркестър и той непрекъснато ни зарибяваше с един или друг инструменти за годишния концерт на 24 май в зала "България". Аз се връщам вкъщи възторжен и викам на мама и татко: "Купувайте ми тромпет!". Те се хванаха за главите. Започнаха да ми обясняват, че двама музиканти за една къща са много, че сестра ми вече свири на виола, съседът до нас - Коцето, също свиреше на тромпет в цирка и непрекъснато се упражняваше. На горния етаж братовчед ми пък беше обоист. "Ако и ти вземеш един тромпет, ще полудеем." Аз отивам обратно при учителя и му разправям за проблема. "О, добре тогава, ще ти дам един по-нежен инструмент - флейта", казва ми той. И аз започнах с голям мерак, напреднах и в 11 клас излязох като солист с флейтата и въпросния оркестър.
- А кога пропяхте?
- Всъщност най-много съм се занимавал с пеене. Аз съм малко като патицата - тя от всичко може по малко, но нищо като хората. Докосвал съм се до много неща, стигал съм до подножието на истинския професионализъм и там съм оставал. Така е и с музиката, и със спорта. В нашата младежка компания много обичахме да пеем. Двамата с Борислав Великов (бивш депутат от НДСВ, а сега от БНД) бяхме най-добрите певци. Един ден ни накараха да отидем на прослушване при музикални педагози. Най-известният тогава музикален педагог Христо Бръмбаров много ме поощри. Каза ми, че имам заложби и трябва да се занимавам с пеене. Първият ми учител беше Мати Пинкас, която все още не беше професор и правеше първите си стъпки като вокален педагог. Беше солистка в Софийската опера и ние с Великов станахме първите й ученици. Тя започна да ни дава безплатни уроци. Аз се оказах по-упорит от двамата. Участвах в продукции на Консерваторията. Съобщаваха ме като частен ученик на Пинкас. Спомням си един куриозен случай. При един концерт в голямата зала на Консерваторията конферансието ме обяви по следния начин: "А сега ще чуете изпълнението на Огнян Герджиков, аспирант по гражданско право." Смях в залата! Но истината е, че по онова време бях на кръстопът между пеенето и правото.
- Какъв глас имате?
- Аз съм бас с типичния за българските баси по-висок тембър, каквито са и Гюзелев, и Гяуров.
- Значи замалко правото да загуби в състезанието с музиката?
- Сега ще ви призная нещо много лично. Бях във втори или трети курс, когато под влияние на моите родители отидохме при една гледачка. Възрастна жена, живееше на "Алеко Константинов"17. Гледаше на кафе. Идва моят ред. Поглежда чашата. Половината й зъби бяха опадали, та много трудно й се разбираше. Трябваше човек много да се напряга. Щом хвана чашата, се обърна към майка ми с думите: "Госпожо, аз такава чаша не съм виждала, вашият син страшно много ще се издигне!". Тогава реших, че това ще стане с пеене, но впоследствие се оказа друго.
- Но не съжалявате, нали?
- Не, не съжалявам. Още повече че гърлото ми все нещо боледуваше, трябваше да правя гаргари, инхалации. Изобщо беше голяма мъка да се поддържам във форма.
- А как така избрахте правото пред музиката?
- Чак в трети курс осъзнах красотата на правото. Взех да потъвам в него и да виждам колко логика, дълбочина и мъдрост има в него. Така се озовах на кръстопът. Някое време карах успоредно музиката и правото. И понеже започнах да усещам известно признание от преподавателите за правните ми познания, това ме стимулира. В четвърти курс моят преподавател по граждански процес ни беше дал един казус за решаване. Похвали ме за изключително интересното и оригинално решение и повика баща ми, за да му обясни колко съм бил талантлив. Баща ми също беше юрист и той на свой ред също ме поощряваше. От него съм наследил чувството за справедливост, макар то да не е водещо за един добър юрист. Но както казваше друг мой преподавател: "Когато имаш някакъв казус, реши го със сърцето и ако си добър юрист, ще съумееш да го мотивираш."
- Може ли да бъдеш добър юрист без чувство за справедливост?
- Има и такива области на правото, при които справедливостта е на по-заден план. Но още древните са казали: "Правото е наука за доброто и справедливото". Ние трябва да се прекланяме пред правото. Но аз съм пристрастен, влюбен съм в правото, както съм влюбен и в музиката и спорта.
- Да не забравяме и литературата. Как прописахте детски римувани приказки?
- Под влиянието на майка ми, която непрекъснато ми цитираше стихове. Първият човек, който ми обърна внимание, беше моята преподавателка по български език и литература в гимназията. Тя усети, че в мен има нещо, и един ден ми възложи изключително отговорната мисия да преглеждам литературните съчинения на моите съученици и да им поставя оценки. Оттогава имам един грях, който ми тежи цял живот. Улових, че един мой съученик е преписвал. И като съвестен заместник-учител това нещо бе отразено в оценката. Почувствах го като предателство към приятел. Съдбата обаче ме компенсира. Преди 5-6 години неговата съпруга ми изпрати писмо, с което ме уведомяваше, че той е без работа и аз му помогнах. Така че донякъде успях да успокоя съвестта си.
Започнах да понаписвам разни злободневни неща. И досега много обичам да пиша разни поемки по случай рождени дни на приятели. Постепенно натрупах доста стихчета, но почти нищо не съм публикувал, държа си ги в чекмеджето.
- След като сте опитал от красотата на правото, спорта, музиката и литературата, намерихте ли нещо хубаво и в политиката?
- От всичко изброено в политиката има най-малко красота. Там важат други закони. Политиката е важно нещо, но броят на истинските политици и държавници не е прекалено голям. Повечето разбират занятието като средство за лично облагодетелстване. Затова политиката ми остана чужда и никога няма да я заобичам като останалите ми любими занимания.