Наскоро се разхождах из една книжарница. Все ме теглеше към рафтовете със световна класика. Съвременните (особено българските) писатели нещо не ме влечаха. И си спомням как изведнъж се запитах: Защо всичките тези момчета, съвременните български писатели (защото те са предимно момчета без момичета, но за това ще стане въпрос малко по-късно), се морят да пишат, след като вече преди тях са писали Толстой, Чехов, Фаулз, Виан? Има ли смисъл да си сложиш гръмкия етикет "писател" или "поет" и да заемеш морално-трагичната поза на трима Фаустовци, взети заедно, след многобройните смислени комбинации от думи, които вече Титаните са наредили? Какво ново ще ми кажеш?

Безсмислен въпрос също като - защо да живеем, като ще умрем. Но все пак доста смислен в контекста на спора, разразил се напоследък в пресата между съвременните български писатели от две поколения. Аз по силата на 39-годишната си възраст би трябвало да застана на страната на младите лъвчета и да ги защитя. Но нещо не ме тегли да го направя. Нямам емоционални причини да защитя и "старите кучета", но поколенческата ми принадлежност ми дава право да наругая връстниците си.



Аз, слава богу, не съм писател



Казвам го с облекчение, защото да си писател има смисъл само ако си на нивото на Джон Фаулз примерно или възнамеряваш да го достигнеш. А това е доста изтощителен житейски план. Избрах си по-лесния. Аз съм филолог. Добър, лош, учен, недоучен - филолог съм. Което означава, че четири години (4, защото последните два курса ги завърших за 1 година, иначе трябваше да са пет) някакви хора непрекъснато са ми бутали в ръцете книги, карали са ме да ги чета, да ги анализирам, да ги разпадам на съставните им части, да им оглеждам изреченията, скритите смисли, думите, да им разгадавам буквите. (Повярвайте, при четене на Джеймс Джойс, особено в оригинал, се стига до анализ и на буквите. Прочитането на Джойс само по себе си е завършване на университет.)

Та имам държавен лиценз да се изказвам за литература поне в България. Младата българска литература има нужда от точно такъв литературен експерт-счетоводител, който не е писател - като мен. Няма нужда от групита. Защото младите български писатели достатъчно много пият и шмъркат заедно и се възхваляват помежду си, достатъчно много се грижат за укрепване на меките си творчески ерекции, за да имат нужда от още една полудяла фенка, която разбира морално-трагичната им поза на вечно пияни или надрусани Фаустовци, но не разбира нищо от стилистика, синтаксис, тропи и литературни парадигми. Аз разбирам от последните четири неща и не разбирам първото. Пък и много от съвременните български писатели са всичко друго, но не и професионални литератори. Те са лесничеи, лекари, копирайтъри, богослови, сценични работници и обикновени пияници, но не и литератори. Знам, и Чехов е бил лекар, талантът не пита, къде да се появи, но колко от вас са Чехов?



Съвременните млади български писатели са като излезли изпод индиго



Индигото не го знам какво е, листовете с отпечатъците са си техни, предполагам. Но знам със сигурност какво е седяло върху индигото и чии букви са повтаряли с меките си моливчета, та да прекопират низ от думи. Те всичките до един пишат като Чарлз Буковски. Или по-скоро се мъчат да пишат като Буковски. "Мъчат" е важната дума в предното изречение. Защото, ако пишеха КАТО Буковски, т.е. точно толкова неповторимо, талантливо, разчупващо нормите и непукистично, щеше да е много хубаво. Но след като вече Буковски е писал по неподражаемия си начин за секс, дефекация и наркотици - какъв е смисълът, момчета, да ми дращите с меки моливчета върху оригиналните му букви? Аз си го чета в оригинал и превод дори не ми трябва, да не говорим за индигов отпечатък.

В книгите на съвременните български писатели мен ме няма. Там има два вида жени. Безмозъчни същества с женски антропологични особености, които са атрибут на меката ерекция на главния герой (обикновено пиян или надрусан, та затова и тази ерекция) или нереални същества мечти, нещо като манга-образи, ефирни, трофейни, манекеноподобни, но пак атрибут на трагичното неразбрано величие на главния герой. Няма примерно жена, доктор на науките, със стрии и целулит, но затова пък сложен и интересен образ.

Съвременните български писатели не познават света, в който живеят. Те познават собствената си компания само, другото не им е интересно. Погнусяват се от хора, които са над 35 години, грозни (или поне не красиви като за корица на списание), трезвеници (ах, какви ужасно интересни серийни убийци има сред трезвениците, ама кой да ги опише!), селяни и селянки, говорещи на диалект (къде си, Фокнър, да им кажеш няколко думи на южняшкия акцент?), дебели, имат семейства, отглеждат деца, имат тъпа работа, за да си хранят семействата, имат болни и възрастни родители, за които се грижат, самите те са болни или инвалиди - т.е. гнус ги е от 90% от българското общество. Няма я истинската телесност в техните произведения, макар че претендират да шокират чрез прекаляване с телесността. Но тяхната телесност е лишена от еротика. Както казва Ролан Барт - умелият стриптийз е върхът на десексуализацията. Къде по-еротично е, заявява френският титан, девойките от фолклорните ритуали да се заплитат неумело в гащите си, докато се подготвят да се катурнат с някой младеж в сламата, от отегчените и заучени движения на стриптийзьорката?

Съвременният млад български писател не ми казва нищо за новото технологично време, в което всички живеем. Точно в момента се боря с една зловеща пристрастност към интернет общуването. Това е моя лична драма, да, но е драма и на огромна част от моите връстници, които са заобиколени единствено от виртуални приятелства, т.е. от пренаселена интернет самота. Кога ще ми разкажете за това? Вие чували ли сте за този проблем? Гледате ли в бъдещето, когато вашите, моите, нашите деца ще смятат технологичната самота за нормално състояние? Притеснявате ли се от това?

А най-тъжното от всичко е, че



съвременният млад български писател не разбира и от бизнес



А това трябваше да му е главният коз срещу старите кучета. Добре, да речем, ерата на романа като изкуство свърши, последните големи творци в този жанр се изказаха около средата на ХХ век и оттогава - нищо ново под слънцето. Само един самотен Умберто Еко, който като че ли се е объркал кога да се роди. Щом по света е така, представете си колко по-трагично е положението в провинциално място като България. Исторически момент, какво да го правиш. Да, обаче се появиха хитри литературни юпита като Пауло Куелю, Дан Браун и Джоан Роулингс. Изепигонстваха по един "Алхимик", един "Шифър на Леонардо" и един "Хари Потър", сложиха си цена, уредиха си копирайта, наснимаха си филми, сигурно и тишъртки, ключодържатели и чаши за кафе със съответните марки са си направили, натрупаха милиони и сега се разхождат на места като Световния икономически форум в Давос със самочувствието на глобални лидери и поп звезди. Нобеловите награди оставиха за екзотични екземпляри като Орхан Памук и Елфриде Йелинек. С Нобеловите награди за литература вече се прави геополитика, не се чертаят жалоните на модерността, както беше през ХХ век. Никой не иска от вас да спечелите Нобелова награда за литература. Но вие и лесната като алгоритъм литературна корпорация не можете да сътворите. Защото и тук пъпоцентричността леко пречи. Две известни само в няколко кръчми писателски групи като "Бърза литература" и "Литература Диктатура" не правят литературна корпорация.

Ужасно ми е мъчно, че на голяма част от съвременните млади български писатели Господ е изсипал доста щедро талант. Обаче само талант не стига. Трябва и характер.

За написаното отговарям с дипломата си на филолог. Ако нещо не сте доволни - обърнете се към университета, който ми я е дал. Ако нещо не сте доволни от мен като читател - обърнете се вече лично към мен. Но да общуваме. Защото писането няма смисъл, ако не е общуване.