- Ура! Ура! - кантонерът с обезумял вид търчеше през релсите. Белият чакъл блестеше в откровен конфликт с мазните тъмни петна, просмукали до дъно траверсите.

- Какво си се развикал, бре, Сандьо? - показа се зад оградата Митровица. Тя живееше в съседство с кантона, а грохналата й къщурка бе полегнала върху старата върба, сякаш да си почине след дълго митарство. - Да не са ти пратили по-рано мизерната пенсия, че тъй много се радваш?

- Не е заради пенсията - отвърна кантонерът. - Хапче измислили, чудотворно хапче! - И развяваше вестник като знаме над опълченска дружина.

- Че за какво са ти хапчета, бре, Сандьо! Аз и без тях те харесвам - дяволито му смигна комшийката.

- Ох, мари Митро, на сто и петдесет ще станеш, а акъла ти ич го няма. На, прочети, барем глътка култура да вдишаш, че от тез мисирки съвсем си се геврендисала....

Кантонерът й подаде вестника и Митровица засрича на глас:

- Учени в САЩ установиха, че естественият хормон окситоцин намалява тревожността. Те са успели да намалят крайно висока степен на притеснение у 120 пациенти. Окситоцинът може да се пръска в ресторанти, за да успокоява хранещите се, да се използва като алтернатива на сълзотворния газ, за да усмирява бунтуващи се хора. ..

- Стига си чела, дай вестника. Разбра ли сега какъв хап ще пия?

- Че ти да не си решил въстание да вдигаш, че да имаш нужда от усмиряване? За какво ти е такъв илач?

- Ще ходя да свиря! - въздъхна кантонерът.

- Да свириш ли?! - силно обезпокоена, Митровица седна върху дървената копанка, в която забъркваше кълцана коприва с царевично брашно за малките мисирчета.

В това време Сандьо хлътна в полуотворената врата на кантона и веднага изнесе дървено сандъче. Внимателно го отвори и в едрите му длани заблестя малка лъскава цигулка.

- Знаеш ли, Митре, бях дете, когато се класирахме за националния преглед в София, в прочутата зала "България". Цяла нощ преди концерта не мигнах от притеснение. А щом обявиха моето име и вдигнаха завесата, направо онемях. Нямаш представа що народ имаше в залата. Повече отколкото по време на оная авария с експреса. Помниш ли я? Над триста души се изсипаха от влака и цял ден ги превозваха с автобуси. Ей толкоз народ, че и повече, имаше в залата. И всички мен гледаха. Като надгробен паметник се вкамених. Учителката ме побутна отзад, а аз забравих да дишам. Толкова ме беше страх, че провалих концерта. Хвърлих лъка и цигулката и побягнах... Повече от 40 години минаха оттогаз, а сонатината на Льоклер още я помня. Понякога вадя цигулката и свиря. За да заглуша онзи режещ звук на сърдити експреси. Ако знаеш как ми е опротивял. Писна ми да композирам влакове, искам да композирам музика! Искам да свиря в зала "Българияяяяяяяяя"! - извика с все сила Сандьо.

- Е, може би има някаква там възможност. Някое честване, вечеринка, знам ли...

- Ще глътна от онуй хапче, кураж да ми дава. А после право в зала "България"! И теб ще поканя, Митре!

Кантонерът галеше старата си цигулка, лъсната до блясък, и когато бързият влак за Горна Оряховица, Левски и Павликени профуча край кантона, никой от пътниците не успя да чуе вдъхновената сонатина на Жан-Мари Льоклер в ре мажор. Само Митра я чу. После бавно обърса с опакото на дланта си дребна струйка, омесена с царевично брашно.