Наскоро бях задържан в районното и много се учудих, че непременно трябваше да остана там 24 часа. Обясниха ми, че не мога да обжалвам. А пък по телевизиите съм виждал, че има съдии, които арестуват или освобождават. Има ли нещо, което не разбирам по това задържане? Какви са правата ми? Къде мога да обжалвам?

Пита Иван Каменов от София



Наистина има съществена разлика между т.нар. "полицейско задържане" по реда на Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) и мярката за неотклонение по Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). Полицейските органи могат да задържат лица в няколко случая:

- ако има данни, че човекът е извършил престъпление;

- ако съзнателно пречат на полицейски орган да изпълни задължението си по служба;

- показват тежки психични отклонения и с поведението си нарушават обществения ред или излагат живота си на явна опасност;

- малолетни нарушители, които са напуснали своите домове, настойниците си или попечителите или обществените домове, където са били настанени;

- при невъзможност да се установи самоличността на лицето;

- отклонили се от изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или от местата, където са били задържани като обвиняеми в изпълнение на полицейска административна мярка или по разпореждане на орган на съдебната власт;

- обявени за международно издирване по искане на друга държава във връзка с тяхната екстрадиция.

В описаните хипотези лицата могат да бъдат настанени в специални помещения и спрямо тях да бъдат взети мерки за лична сигурност, ако поведението им и целите на задържането налагат това. Когато задържаното лице не владее български език, то трябва незабавно да бъде информирано за основанията за задържането му на разбираем за него език. Съгласно ЗМВР лицето има право да обжалва пред съда законността на задържането.

Читателят неправилно е бил уведомен, че не може да обжалва и трябва да остане в ареста непременно пълните 24 часа. Съдът е длъжен да се произнесе по жалбата незабавно. От момента на задържането им лицата имат право на адвокатска защита. Не може да се ограничават никакви други права освен това на свободно придвижване. Срокът на задържането не може да бъде по-дълъг от 24 часа.

В съдебната практика няма спор, че принудителните административни мерки, като израз на държавна принуда, представляват индивидуални административни актове по смисъла на Административнопроцесуалния кодекс. Тази характеристика произтича от вида на административното разпореждане, направено от орган на власт, непосредствено засягащо правната сфера на адресата. Разпоредбата на чл. 53, ал.1 от Правилника за прилагане на ЗМВР (ППЗМВР) овластява полицейските органи да задържат лица в случаите, определени от закон. В конкретния случай това правомощие е приложено в хипотезата на чл. 70, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Нормата предполага/изисква към момента на издаване на заповедта да са налице данни, които да правят предположението за извършено престъпление вероятно основателно. Целта на закона е задържането като превантивна мярка да предотврати възможността лицето, за което има вероятност да е извършило престъпление, да се укрие и спрямо него да не може да бъде приведено в действие наказателно преследване. Именно за постигане на тази цел законодателят е допуснал възможност по административен ред, с принуда, да бъде постигнат този резултат - чрез задържане на лицето до 24 часа.

В случая възможността органите на МВР да наложат задържане за срок до 24 часа следва да се разглежда като дейност, свързана с разкриването на престъпления, а не с наличието на вече доказано такова. Наличието на доказателства, правещи вероятно извършването на престъпление от лицето, е достатъчно основание по смисъла на закона за налагане на принудителната административна мярка.

Административният акт, с който се постановява административна принуда по ЗМВР е различен от мярката за неотклонение "задържане под стража", предвидена по чл. 146, ал. 1, т. 4 от НПК в досъдебното производство. В първия случай тя се налага от административен орган, какъвто се явява съответният орган на МВР, срокът е не повече от 24 часа и е преди образуване на предварително производство, т.е. в хода на предварителната проверка.

Във втория случай мярката за неотклонение "задържане под стража" се взема от съответния първоинстанционен съд по искане на прокурора (чл. 152а, ал. 1 от НПК) или по искане на разследващия орган - дознателя (чл. 152а, ал. 2) при образувано по надлежния ред предварително производство. Следователно мярката за неотклонение "задържане под стража" по смисъла на НПК е акт на съдебен орган. Тя може да се обжалва, но само на две съдебни инстанции. Това е и най-съществената разлика между мярката по чл. 70, ал. 1 от ЗМВР и тази по чл. 146, ал. 1, т. 4 от НПК. Видно от писмото на читателя в конкретния случай административният орган не е допуснал нарушения на материалния закон и на процесуалните правила. Реквизитите на връчената му незабавно заповед като индивидуален административен акт, с който безспорно се засягат права и законни интереси на задържаното лице, са императивно посочени в специалната норма на чл. 54 от ППЗМВР. В заповедта са вписани данни за лицето, съставило акта, и неговата длъжност, лицето, по отношение на което е приложена принудителната административна мярка, неговото ЕГН и адресна регистрация, дата и час на задържане. Дори непосочването на хипотезата на чл. 70 от ЗМВР, според съдебната практика не е съществено процесуално нарушение, след като данните от фактическата обстановка, отразена в акта, сочи на 24-часово задържане.