Един развален асансьор измени съдържанието на летния ден. Наложило се приятелят ми Ганчо да слезе по стълбата и така на площадката на някой от долните етажи доловил миризмата на проста провинциална гозба, напълно забравена от него в тукашния живот. Дъхът й бил толкова познат и достоверен, че му потрябвало време, за да се окопити и да продължи надолу. Спомнил си майка си, разбира се, видял я да се труди над готварската печка, както и себе си видял - вече възрастен мъж - да пише домашно на кухненската маса. Видението било кратко, но достатъчно да го разтърси и пропука. Бил направо сломен, сълзи тръгнали от очите му и едва се смъкнал надолу, после седнал на пейката пред входа и не знаел накъде да поеме.

Майка му е починала отдавна, когато той е бил ученик. И е издъхнала на същия ден, а може би и в същия час, когато му се бе явила във видението. Странно видение, нелепо даже и само заради конфузния мирис на манджа, но затова пък ясно, подробно, почти натуралистично. "Триизмерно", няколко пъти повтори Ганчо, който доста години е бил телевизионен оператор и разбира от изображения. Бе забравил деня на смъртта й, излязъл му беше от ума и затова дотича ужасен и разкаян - да му кажа, че няма нищо. Аз точно това му и рекох, предложих да му сипя питие, за да се отпусне, но беше още ранен предиобед, чакаше ни дълъг ден и приключихме случая някак делово и практично, както става напоследък: с извода, че нашите покойници всичко виждат от небето, че знаят колко ни е мъчен животът и не ни съдят, защото ни обичат...

През целия ден се мъчех да си спомня моите родители - сякаш можех с подобен импулс да ги повикам от безкрайността. Бях завидял на Ганчо за това явление между етажите. Но може той с нещо да го беше заслужил, а аз, по всичко личи, не съм. Как близките ни от небето ще се докосват до нас, как присъстват в мислите ни, а и в сънищата ни - това е вълнуващо, именно защото е загадъчно. Никой не се отказва от него, градусът на такъв допир понякога е граничен с инфаркта. За щастие, не можем да го управляваме. Но мислите, а и усилията ни за това все дават някакъв резултат. Понякога се връщат спомени и образи - именно като извикани от отвъдното. Надвечер работата ме погълна, изоставих усилието да се докосна до мама и тате. Беше глупаво замислено, наистина. Затова пък, за първи път от много години, се върна случката от Европейската война, която дядо ми Павел ми бе разказал в детството ми.

Трябва да е било на фронта при Дойран, защото той бе служил всъщност единствено там - хелиографист в Девета плевенска дивизия, млад войник, повикан с набора си на война. Това не беше разказ за войната изобщо, такива той имаше много и подробни. Това бе разказ за французина, слязъл мъртъв от небето току край хелиографната станция. Дядо бе разказвач зорък и точен. Детайлите разполагаше така, че картината на събитието направо искреше от яснота. И днес виждам суматохата около появата на противниковия въздушен наблюдател, стрелбата на противосамолетните картечници в съседство, аероплана, който необяснимо се снишава, снишава и почти каца - като че всичко е наред.

Дядо описваше всичко това сладкодумно, особено как хелиографистите наскачали от брястовете наоколо - при поява на чужди самолети всички заемали позиция по високите дървета и водели огън съвсем отблизо. (Защото тогавашната авиация често летяла на височината на дърветата, а понякога и между тях.) Та когато самолетът се блъснал в една бетонена пирамида и спрял, те се посипали от клоните и хукнали към него. Поручикът гневно ги спрял, заповядал да натъкнат ножовете и така, с блеснали и насочени напред остриета, те, вече предпазливо, наобиколили безмълвния апарат. Нищо не е станало тъй бързо, както се бързо разказва. Но когато надникнали в кабината, видели вътре пилота бездиханен. "Като заспал" казваше дядо, което в този случай трябваше да се разбира "като жив".

Французинът бил млад и красив, слаб, с мустачки. Убит бил навярно още във въздуха, защото на лицето му нямало ужас от безпомощното кацане. Имал хубави ръце, златен пръстен, дълго тъмно цигаре стърчало в нагръдния джоб. "Косата му - казваше дядо, - както я беше сресал преди да излети, тъй си стоеше мокра и според гребена. Нямало време да изсъхне." И вероятно точно тази предсмъртна прическа, още свежа и като че единствено жива от цялото същество на летеца, бе трогнала моя дядо в месомелачката на дойранския фронт, където смъртта е била всекидневие, реалност, а и съдба.

В тази случка имаше още куп подробности, но аз стигам дотук, защото образът на този убит французин дядо ми го беше предал така, че после съм го виждал през целия си живот, сякаш си бях изградил някакъв словесен портрет по подобие на онези, които правят полицейските художници в криминалните отдели. Виждам го всеки път, когато възстановявам тази случка. Виждам го и сега. Много истински и, както би казал Ганчо, триизмерен. Какво е затрогнало тъй моя дядо Павел и какво е вложил той в този спомен, а и какво ми е пък на мен възложил с разказите си е вече късно да се умува. Един непознат, един враг се бе запечатал в живота му, после се бе пренесъл и върху моя. И днес, когато никой от участниците в онази случка го няма на този свят, вероятно аз съм останал единственият, при който той може да е "връща". И ето че понякога това става. В някакъв ден като тазгодишния 9 юли - човек ще рече, че сенките на миналото са го избрали за посещение в "Младост"-2.

Разказвам това само като още един намек, че не всичко свършва тук и завинаги, и някой още чака нещо от нас и за нещо на нас разчита - което ние и тъй понякога си го говорим, но най-често без да го вярваме. И аз също не ви задължавам да ми вярвате сега, още повече, че не мога да представя никакви доказателства. Затова пък тържествено обещавам, че когато на вас ви се случи, аз също няма да ви искам доказателства...