Здравейте, искам да ми отговорите на един въпрос. Баща ми има четирима братя. Всички са починали. Децата на единия са се отказали от наследство заради дългове. При тази ситуация ме интересува кой наследява неговите имоти. Останалите братя имат деца, те ли са наследници или държавата? Ако са племенниците, има ли някаква опасност те да наследят дълговете? Благодаря!

Мария Пенева



В писмото има два основни въпроса. Първият от тях е къде отива наследството - при племенниците или в държавата. Законът за наследството (ЗН) изрично определя кога наследява държавата - само когато няма лица, които могат да наследяват, или всички се откажат от наследството, или пък изгубят правото да го получат. Това се случва само когато някои бъдат обявени за недостойни да наследяват - примерно защото умишлено са убили наследодателя или пък са го накарали със сила или измама да направи или замени завещание и т.н.

Държавата не наследява, когато има наследници по закон. Такива са децата, бащата, майката, бабата, дядото, съпругът, братята и сестрите и техните низходящи, както и всички по съребрена линия чак до 6-а степен. Така че в конкретния случай племенниците, които са съребрени роднини от трета степен, са законни наследници. Тук е важно да се знае и още едно правило - че по-близкият по степен и низходящият на по-близък по степен изключват по-далечния. Така например, ако има племенници, които са от трета степен, техните деца ще наследят преди първите братовчеди и децата им, които са от четвърта степен.

Що се отнася до въпроса дали наследниците поемат дълговете на наследодателя, отговорът е положителен. Те получават всичко - имоти, пари, коли, но и задълженията, ако има такива. Затова и в случая трябва да се знаят правилата за отказ от наследството, ако някой не иска да го поеме, защото в него има много задължения.

Всъщност вече все по-често ще има случаи, в които наследниците ще искат да се отказват от наследство - основно за да не поемат дългове на наследодатели, да не се занимават с приемане и спорове по наследство заради неясноти около наследствената маса и т.н. Не са много обаче хората, които знаят, че могат да се възползват от тази възможност, както и тези, че за нейното осъществяване трябва да се мине през специална процедура.

Специална глава в Закона за наследството (ЗН) определя правилата както за приемане, така и за отказ от наследство. В конкретния случай става въпрос за възможността на всеки наследник да заяви, че не иска нищо, и по този начин, най-грубо казано, да се отърве от всичките възможни тежести и проблеми. На практика отказът от наследство представлява едностранно волеизявление на наследник с цел да бъде прекратено правото му на наследяване. За целта той трябва да направи писмено заявление за това до районния съд, в района на който е открито наследството. Законът не определя, че този отказ трябва да има някаква нотариална форма и дори не предвижда нотариална заверка на подписите. За разлика например от отказа за собственост, където е задължително да има такава заверка. За по-голяма сигурност обаче е винаги добре да се направи такова заверяване и при отказа от наследство. Самото заявление до съда се вписва в особена книга. В никакъв случай не е необходимо съгласието на останалите наследници, за да е валиден отказът на който и да е от тях. В същото време частта на отреклия се уголемява дяловете на останалите наследници.

Необходимо е да се знае, че отказ, направен под условие, за срок или за част от наследството, е просто недействителен. Това означава, че след като един път човек се отрече, после няма връщане назад. Например не може някой наследник да заяви, че се отказва от наследството, ако в него има много задължения, или пък че се отказва само за една година и т.н.

Важно е да се знае и още нещо. Според чл. 56 от ЗН кредиторите на лицето, което се е отказало от наследството, могат да искат унищожението на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника. Този иск може да се предяви в едногодишен срок от узнаването за отказа, но не по-късно от три години след него. Макар и труден за реализиране, като възможност този риск съществува. Това означава, че в даден момент, но не по-късно от 3 години от отказа, може да се появи кредитор на наследодателя и да поиска да бъде унищожен този отказ, така че той да си получи дължимото. Шансовете му да успее обаче не са много големи. Затова по правило отказът е добър вариант, за да не се поемат евентуални или реални налични дългове на наследодателя.

Съществува и още една хипотеза, свързана с отказа. При нея наследникът може да не заяви воля, т.е. нито приема, нито се отказва. Тогава по искане на всеки заинтересован районният съдия, след като призове лицето, което има право да наследява, му определя срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Заинтересован може да е кредитор, може да е някой от наследниците, може да е държавата или общината.

Ако пък има заведено дело срещу наследника, срокът, в който трябва да се заяви волята за приемане или отказ, се определя от съда, който разглежда делото.

Ако в посочения срок наследникът не отговори, губи правото да приеме наследството. Това е друг вариант да не се поеме наследството и съответно неговите дългове. Изрично обявеният отказ обаче е далеч по-чистата форма.