----

Пламен Ставрев е роден в Бургас през 1953 г. Завършил е английска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е и като преводач, но добива популярност като китарист, изпълнител и автор на песни. Той е дългогодишен вокалист на групата "Горещ пясък" и един от организаторите на бургаския блусфест. Има три самостоятелни албума - "Негър в Алабама" (1993), "Спомен за любов" (2004) и "Сиамски близнак" (2005). Носител е на първа награда на журито и наградата на публиката на "Бургас и морето" през 2001 г. На следващата година печели наградата на публиката. На 30 август организира в Бургас концерт в памет на Вили Казасян.

-----



- Време ли е още за поетите с китари?

- Бих преформулирал въпроса, че ВЕЧЕ е време за поетите с китари. Защото поетите с китара стават популярни във времето, когато хората се събуждат, очакват да не бъдат манипулирани, масово предполагат нещо да се случи. Както стана в началото на хипи движението. Признак на статуквото на света, каквото е днес, е именно то. Ако щете, и сексуалната революция.

- Комай после участниците в тях станаха едни чичковци и лелки, които и досега си гледат благосъстоянието?

- Да, но свършиха това, което искаха навремето. И сега се оказа, че след тях светът стана много достатъчен - връзките са ясни, тенденциите - също. Останаха само проблемите, които изглеждат по друг начин, но малко или много са свързани с ония изконни желания на хората като оцеляването, обществената логика и любовта. Човекът е един и същ, обществените му нагласи - също. Което означава, че на плещите на поколението, което идва сега и което ние абсолютно не разбираме, лежи това да промени логиката на ценностната система и езика на общуване.

- Бард или естрадна звезда? Кое е за предпочитане?

- Опазил ме бог от подобно раздвоение на личността. Винаги съм бил бунтар, винаги съм бил склонен да оспорвам статуквото и винаги съм бил там, при бардовете и поетите с китара. Просто по онова време, началото на хипи движението, аз бях 14-15-годишен, но участвах по свой начин. Бургас беше подходящото място. Бяхме една тайфа хора, с които още съм приятел, защото оня тип приятелство си остава за цял живот. Сега има неща, за които съжалявам, безспорно, но колкото по-напред отивам в годините, като цяло мога да се обърна с добро сърце към изминалия си път. Ставам все по-малко бунтар, защото почвам да се умилявам от собствените си деца и внуците. Но това е един друг сантимент. Така съм устроен, че винаги да обичам предизвикателствата.

- Защо българските фестивали за популярна музика непрекъснато са свързани със скандали. И публика, и певци са недоволни или от решението на журито, или от песните, които са на първо, второ или трето място?

- У българина има едно основно противоречие, заложено дълбоко у него. Той по принцип не признава авторитета. От друга страна, си мисли, че и той би могъл да я свърши тази работа. Това означава, че когато види някого на върха на общественото признание, веднага му търси кусурите и много се дразни, когато не може да ги открие. Примерно един изключителен певец като Том Джонс би бил абсолютно невъзможен за България. Какъв кусур ще му намериш на него? По същия начин, ако е жена, то: "А бе таз сигурно е любовница на някого!", или пък българинът трябва да си я представи в неговата собствена кухня как му пържи яйца. И затова тя не е обект на пиетет. Не е ли типично българска приказката: "Ти не ми го хвали тоя..." Затова и нямаме звезди. При нас комунистическата уравниловка беше изключително добре посята, тя просто си дойде на мястото, защото ние никога не сме били склонни да спазваме установената социална йерархия.

- Не пречи ли и конфликтът на поколенията в днешната попмузика?

- Това е единственото нещо, което я спасява. По моему в българската попмузика от 1989 г. насам се случиха страшно много неща, които обаче нито вие, нито аз разбираме. Българското общество беше свикнало да гледа на нея като на едно цяло. Но се оказа, че светът е пълен с млади хора, които харесват сериозна музика, харесват джаз, харесват поп. Те по-скоро се делят на хора, които предпочитат амбициозната музика и да бъдат предизвиквани от нея, на други, които я консумират чисто танцувално, и на трети, които я приемат като част от атмосферата. И в никое от тези неща няма нищо осъдително - това са естествените емоционални състояния на човека. В техните предпочитания към музиката, изкуството, а и към обществото много зависи какво искат да бъдат - дали искат да участват в тая система на манипулация, дали самите те искат да бъдат манипулатори, дали пък искат да стоят отстрани и да гледат сеир. И най-погрешното нещо е да се говори за обща категория младежи или обща категория възрастни хора. По същата логика от тая гледна точка всички тия разделения са абсолютно излишни, схематични и глупави, защото, ако човек трябва да вземе управленски решения на базата на някакъв тип класификации, той непременно бърка. И ще насочим обществени усилия и обществени пари в едно нещо, което ще бъде въздух под налягане, сбъркано още като идея.

- Защо тогава толкова инатливо държим на комерсиализацията на популярната музика, а не на това една песен да се запее масово?

- Какво значи това? Коя масовост - масовостта на бригадирското движение!? Нали разбирате, че когато човек защитава собствените си предпочитания, масовостта става излишна дума. Нашето общество става все по-индивидуално ориентирано и така трябваше да бъде. Колективната безотговорност е равна на колективната отговорност. Обществото може да бъде единствено не механичен сбор от една гора души, натъпкани в една зала, а винаги, хипотетично погледнато, е резултат от едни индивиди, уговорили се да живеят заедно, ако се върнем на старата идея на Русо за обществения договор.

- Добре, но, предполагам, не ви е безразлично дали на един ваш концерт ще дойдат 2000 или 10 000 души?

- Честна дума, много често бих предпочел да дойдат 2000 души, които да разберат онова, което правя. Това е въпрос на избор за един изпълнител. Ако аз реша да правя масова, апропо - комерсиална музика, това означава, че примерно, дали ще е чалга или нещо подобно на AC/DC, при всички случаи ще улуча една струна на доста по-голям брой хора. Но в това е разликата - едни се опитват да правят нещо, което повече провокира, ако щеш, естетическата логика на индивида, други се мъчат да правят друго, което би зарибило максимален брой хора.

- Но едва ли е приемливо днес някои певци чистосърдечно да си признават, че са участвали на фестивала "Бургас и морето" само заради наградата от 25 000 лева.

- Защо да не е? Аз лично не бих го казал, но това е въпрос на собствено разбиране на границите на бонтона. Отдавна правенето на пари посредством изкуство не е ругателен израз в българската логика. Дори и преди 10 ноември 1989 г. се правеха пари по много нечестен начин - със силната подкрепа на партокрацията. Ние сме на прага тепърва да установим собствените си истински ценности в условията на XXI в. Даже не само в изкуството, но и в другите дейности, извън преките икономически, които са реални и свързани с пари. Преди 7-8 години гледах статистика на големите американски новинарски програми. И тя показа, че големите инвестиции са в шоубизнеса и така наречения мърчандайз - продажби на маратонки, фланелки. Сиреч ти продаваш глупости и понеже инвестициите са сравнително малки, печалбата е изключително висока. По този начин шоубизнесът, който е свързан с целия информационен бум и с възможността на хората да консумират изкуство със звукозапис и видеозапис, даде тази възможност.

- Коя е формулата за добра песен - талант или пари?

- И двете, и то в тази последователност. Първо талант, после пари.

- Каква музика приляга на чувствителността на българина?

- Това ще бъде само едно лично и далеч незадължително мнение, но аз съм твърдо убеден, че българинът като цяло припознава мелодиката и хармоническата логика на Южна Европа, Северна Африка и Мала Азия, онова, което древните римляни са наричали "Маре Нострум" (нашето море) и Черно море е неразривна част от тази географска общност. В последните години доста се зарових заради акустичната музика и започнах да откривам една голяма мисловна общност между народите, които живеят по Черно, Средиземно, Егейско и, ако щеш, дори по бреговете на Бискайския залив. И в един момент се оказа, че имаме една много обща бардова логика. Песните са драматични истории, в които се разказва, има пътешествия, несподелена любов, копнеж към другото. Ние не можем да избягаме от тази смесица. Нашето чувство за мелодика и хармония е предопределено от факта, че огромни маси по логиката на морето са прекосявали тия краища. Ние винаги сме били отворени за това. И това предполага смесицата на културите.

- Кой обаче може да я направи?

- В рамките на последните 40 години останаха едно 20-25 парчета, които българинът припознава като свои собствени. За съжаление по времето, в което трябваше да се състои българският рокендрол, това беше невъзможно. Когато следвах в София, имаше поне 500 групи, които копаеха рокендрола дълбоко и искаха да свирят амбициозна музика. И колко останаха от това време? Едни "Щурци" и "Сигнал". Те по някакъв начин успяха да влязат в статуквото.

- Вие сте тръгнали сам в този занаят, къде с пеене на чужди песни, къде с музика от 40-те, та до днес, сега пишете музика и стихове, някои от песните ви са хитове. Може ли днес един певец да направи пробив, ако няма импресарио и продуценти?

- Може, ако има времето, енергията и настъпателността да извършва тези необходими дейности сам. Един пример - най-успешният финансово акт в последните 40 години на световната сцена - "Ролинг Стоунс", е еднолично ООД, чийто единствен продуцент и импресарио се нарича Мик Джагър.