Даката чоплеше коричката върху раната на лявото си рамо, наблюдавайки с омагьосан поглед, как отдолу избиват точици кръв, нарастват и се сливат, запълвайки вдлъбнатината. Кората се чупеше на парченца, които той пъхваше замислено между предните си зъби, наслаждавайки се на леко киселия вкус, с дъх на тенекия. Болката го караше да се чувства силен и той току се оглеждаше, с надеждата, че въпреки ранния час, някой познат ще мине и ще забележи геройството му. Беше седнал на бордюра отстрани на блока, силно извил напред рамото си, за да може да достигне раната. Когато свежата кръв прелееше и потичаше мудно на вадичка по гърба му, той я попиваше с мръсната си тениска, която беше съблякъл, за да не му пречи на чопленето.
- Ей, келеш тъпоумен, к'во си мислиш, че прайш, а? Да се прибираш веднага, че главицата ти ще размажа, копеленце малко.
Дъртият, надвесен през парапета на терасата, крещеше с пълно гърло в шест сутринта. Даката се беше прикрил между спрелите коли, но явно беше забелязан. Преди час го усети да се прибира и побърза да се измъкне. Изчакваше го да заспи, за да може да се върне за раницата и за оня лев, изпросен вчера за ядене, но не би. Дебилът беше фиркан и щеше да го помели. Даката погледна към празната вече тераса и се надигна бавно. Тръгна мудно към парка. Преди да завие зад блока спря и се обърна - оня тъкмо се показваше от входа. Вдигна ръка и му показа среден пръст. Ще изтрещи от яд, сигурен беше. После побягна. Така или иначе, говедото мръсно го пребиваше всеки път като го докопа, със или без причина. Защо да не си направи кефа да му покаже, какво си мисли за него.
Навлече тениската, усети, че е гладен и реши да се пробва да изкрънка нещо от леля Поля в павилиона. Ранобудна бабка купуваше тутманик и боза. Изчака, надигна се на пръсти пред тезгяха и пусна жалния поглед в действие.
- О, Йордане, пак ли си тука, - промърмори кисело леля Поля - не мога всеки ден да те спонсорирам, мой човек. Бегай, моля ти се.
- Не ща пари, ма. Баничка ми дай. Или кифла. Аре ма, нищо нема да ти стане.
- Вчера лев, днес баничка... Да не съм ти майка, бе. Имам си кого да храня, само ти ми липсваш.
Продавачката се опита да му обърне гръб, но Даката не я остави.
- Аре ма, лельо Поли, една баничка. Ей на, честен кръст, днеска си идва майка ми и ще ти плати, моля те, ма, мноо съм гладен.
- Знам я аз майка ти колко ще си дойде. Нали оня ша я пребие. То тя си е за бой, де, че ми е ясно по какъв гурбет е тръгнала, ама то, като си вирнеш опашката веднъж... Да си остави децата да скиторят, чужди хора да ги ранят.
Момчето проследи лакираните й възпълни пръсти, които увиха баничка в амбалажна хартия. Понечи да я грабне, но лелята го хвана за ръката:
- Йордане, слушай, мойто момче, без училище нищо нема да излезе от тебе. С внук ми сте връстници, а той е вече четвърто отделение. Земи се стегни и колкото и да е трудно, изкласи го, че не знам как ша я караш. А не е да не си умен, мозъка ти чатка по-бързо от моя. Нали не щеш да свършиш като баща си? Гледам вече не изтрезнява, чудя се още колко време ша го бъде. То, брат ти Дидко, да не би от добро да се обеси. Божеее, Боже, добро момче беше той...
Очите на продавачката видимо се навлажниха и тя пусна ръката на момчето. Даката отвътре кипеше - откъде-накъде тая дърта свиня ще смее да споменава за брат му. Т'ва си беше неговия брат и никой нямаше право да говори за него. Някой ден ще им покаже той, ще видят как се говори съжалително за брат му. Само той знаеше защо се обеси, никой друг. Дойде в съня му същата вечер и му каза, че така по-добре може да го пази. Така го виждал във всеки момент, навсякъде и винаги щял да бъде до него. Откакто му го обеща, нито веднъж не бяха го хващали. Нито за кражба, нито за друго. Значи верно го пазеше. А таа дропла ще говори за него, сякаш е некъв лигльо. Ще види некой ден...
Покрай спирката отнякъде се разнесе звънене на телефон и на Даката му претупа радостно отвътре. Беше успял, първи беше се сдобил с Арте-то. "Аре не се отваряй бе, дребен", му викаше Стамен, "Ша гепиш такъв телефон, кога ти порасне пишката." Сега ще му покаже, кой ги може тия работи, и кой не. Дори не беше трудно. Беше в ръцете на някаква лигла. Изчака я да се заблее в магазина, бръкна в чантата, докато се правеше на заинтересован от нек'ви фиби и ластици, и после излезе бавничко, стискайки нежното, гладко съвършенство на Нокиа 8800 Арте. Кой знае кога се е усетила, патката. Даката заръфа лакомо баничката, докато препепускаше към неговото си място. Беше скрил Арте-то още снощи, ако дъртия го беше видял, щеше да го шитне за две бутилки ракия.
Пресече булеварда и се шмугна в парка. На главната алея сви вдясно и след минути се озова пред полуразрушена сграда - някога ресторант, но сега - изтърбушено сборище за местните. В храстите отзад беше открил шахта, стълби и мазе, използвано преди за складово помещение. Беше обзавел убежището си със стар дюшек, одеала и маса. Използваше го за спане, нямаше нужда от свещи. Случваше се да се спасява посред нощ от пиянските изблици на стария, това място беше истинският му дом. Между стъпалата на металната стълба, бе подпрял железен лост, който му помагаше да мести капака на шахтата. Затваряше плътно, да не надзърнат в единственото място, където се чувстваше спокоен.
Долу го чакаше съкровище, с което нямаше как да не извоюва позиции пред отворковците на Стамен. Представяше си: небрежно ще им каже да задържат телефона, защото той, стига да иска, може да си намери друг. Ще се насерат от яд. Отмести капака на шахтата и припряно заслиза с фенерче между зъбите. Светна и се насочи към дюшека. В найлонов плик го чакаше Арте-то.
Чак когато извади телефона, го забеляза. Изглеждаше стар, мръсен, с дълга брада и коса. Смърдеше. Проснат върху неговия дюшек, беше се завил с неговите одеяла, спеше. Изсумтяваше леко през големия си сбръчкан нос. До дюшека върху разстлан вестник се валяха мазни корички.
Даката го изучава известно време. Остави фенерчето включено на масата, бавно се изкачи по стълбата, взе лоста и бавно слезе долу. Изправи се над клошаря и без никаква мисъл в главата си, замахна. И още веднъж. И още веднъж...Когато спря, беше задъхан и изпотен. Цялото помещение беше опръскано с кръв, мозък и раздробени парчета кост. Нещо висеше от веждата му и му пречеше да вижда.
Даката остави лоста, протегна пръст към едно от кървавите петна на стената, взе го и бавно мушна пръста в устата си. Киселееше леко и имаше вкус на желязо.

Гергана Пожарски - визитка

Гергана Пожарски е родена през 1974 г. в Плевен. Завършила е философия в СУ "Св. Климент Охридски", учи и социални науки. От няколко години работи с деца, лишени от родителска грижа. Публикува стихове и статии в литературната периодика. Отскоро пише и проза.

29

3707