-----

Ана Бландиана е световноизвестна румънска поетеса. Родена е през 1942 г. в Тимишоара. Автор е на много стихосбирки и сборници с разкази, като сред избраните заглавия можем да откроим: "Ахилесовата пета", "Третата тайна", "Годишните времена", "Проекти от миналото". Издала е и романа "Чекмеджето с аплодисменти". Носител е на наградата "Хердер". Наскоро излезе книгата й "Коридори с огледала" на български в изд. "Балкани".

В България тя взе участие в Първата конференция на П.Е.Н., проведена в Балчик.

------



- Говорим за националното, неговите достойнства и неговите залитания в ура-патриотизъм понякога... Как се оправя Румъния в тези въпроси?

- Също залита от крайност в крайност. Националните особености са важни и ценни, когато не прерастват в национализъм. Или обратното. Имаше една смешна програма в Румъния националното да излезе от зрелостните изпити, много натегаческа... Смятам това за престъпление. Помня, че на една конференция, посветена на жертвите на тоталитаризма, попитах чуждите историци така ли е при тях, те се изумиха и казаха: "Разбира се, че не." Ние трябва да бъдем ние самите, а не безродни мутанти.

- А каква е рецептата да се съхраним в този процес на глобализация, когато всичко ни става общо - виждате рекламите, телевизията, пиктограмите - всичко, което ни заобикаля.

- Вярвам, че имаме свое предимство. Предимство ни е, колкото и да е парадоксално, самата трагедия, която изживяхме със системата.

- Твърдите, че сме станали по-мъдри ли?

- Ами да. По-мъдри сме. Не сме нито толкова богати, нито толкова рафинирани, колкото западняците, но трябва да използваме ума си, за да разберем какво точно сме преживели. Трябва да знаем откъде идваме, какъв беше политическият режим, който преживяхме, и да имаме имунитет срещу възможни рецидиви. Лявото не е лошо само по себе си, лоши са идеологическите илюзии. И досега са силни някои настроения, особено на Запад, които смятат: "Комунизмът не е нещо лошо, но по лош начин се реализира".

- Но писателят, познавайки човешката природа, не трябва ли да е естествен защитник на всяка система, която предвижда регулацията да не се поверява безмандатно на управниците, а да настоява за наличие на опозиция и свобода на словото?

- Трябва, разбира се. Но писателите също са податливи на манипулации, а и на автоманипулации. А и самата аз чак сега разбирам защо голяма част от западните интелектуалци принадлежат на лявото политическо пространство. А го разбирам чак сега, защото видях в новата действителност на Румъния какво представляват повечето новобогаташи - една безсрамна и безскрупулна пасмина. И все пак се надявам на някакви наши плюсове, надявам се... Има такива плюсове, както български, така и румънски.

- А къде ги търсите тези плюсове?

- Ами дори във факта, че в нашите страни се четеше много. Хората имаха страст към доброто четиво, а това някак облагородява, вижда се дори по погледа, личи в поведението. Все се надявам, че дори при новите условия тези навици частично се запазват, хвърлят своя отблясък върху личността...

- Но вие подхвърлихте на конференцията един тъжен парадокс - "Свободата на словото намали неговата значимост". Доста неприятна за писателя констатация.

- Да, така е, уви. Всички го констатираме. Аз бях на три пъти забранявана от режима на Чаушеску, но в "прозорците" книгите ми излизаха в десетки хиляди тираж. Последната ми книга, преди да я забранят, беше с тираж 100 000. Сега печатам в 3-4000 и съм сред високотиражните! (Смее се.)

- А не ви ли се струва, че хората не се интересуват толкова от литературата, защото не се интересуват от рефлексията и миналото, а бързат да уловят видимото, да живеят тук и сега, веднага?

- По-скоро има една тенденция да бъдат накарани да не се интересуват. По-лесна за манипулация и управление е общност, която е по-първосигнална.

- Че кой дърпа конците на такава тенденция?

- Ами в Румъния това са главно наследниците на могъщите преди тайни служби. Така че сега капиталистическото ни битие се доминира от бившите централи на "Секуритате"... Мисля, че и в България е същото, вие виждате ли го така?

- Мисля, че има конвергенция, включително между хора от бившите служби, съчетани с новия икономически и политически елит, а - за съжаление, всичко това се омесва често и с представители на откровено криминални структури. Но възможно ли беше да е по друг начин? Всъщност тези структури, свикнали на дисциплина, споени от тайната на общото престъпление и страха от разобличението - това не сплотява ли? Кои други структури биха ги заменили? Имаше ли изобщо други структури? Другите едва сега се създават...

- О, така е. И престъплението безусловно сплотява. Сплотява, как не. Все пак е неприятно, че като копнеш по-дълбоко в съвременните бизнес отношения, често отдолу откриваш връзките и сплотеността на агентурата на "Секуритате". И е ясно, че всички тези хора нямат интерес обществото да се присеща за тяхното минало. Трябва да си даваме сметка за тези неща. Затова нашата работа е да казваме цялата истина.

- А тяхната, да я размиват - така ли?

- Тяхната работа и сега е властта, тоест парите. Размиването на истината им е допълнително занимание, съпътстващо основните. Нашата работа са само думите.

- Бедните, бедните думи. А тяхната сила в епохата на шоуто и всепозволеността намалява, какъвто извод вече направихте...

- Да, за съжаление. Но ние трябва да продължаваме, това умеем и то си е нещо като дълг.

- Имам впечатление, че борбата с цензурата май дори ви липсва?

- Липсва ми не цензурата, а уважението към словото, което тази борба неизбежно пораждаше.

- Кой спомен от битката с нея ви е най-забавен?

- Забавен не, но ярък... Спомням си, че през 1982 г. беше уж настъпило някакво разведряване у нас. Дадоха възможност на писатели да станат редактори и да предлагат ръкописи в издателствата. Един мой сборник с фантастични разкази беше горещо препоръчан от такъв писател с анотацията, че слави социалистическото бъдеще... Беше точно обратното и той рискуваше доста, но ръкописът вече се печаташе. Тогава допуснах кардинална грешка. Главен редактор на списание ме покани и аз му дадох един от разказите. Междувременно Чаушеску обяви, че премахва цензурата и вече има свобода! Това беше демагогски ход от негова страна, след което цензурата само се ожесточи, но проявите й бяха по-замаскирани, като "народна реакция". Примерно, вестник написа, че типографите отказали да печатат разказа ми поради "вредното" му съдържание. Редакторът в отговор каза: "Как може - разказът е от книга, която вече е в печатницата." В резултат на всичко спряха и книгата, и я иззеха.

- А кога за пръв път ви забраниха?

- Бях едва на 18 години. Публикувах само две стихотворения с този си псевдоним - Ана Бландиана. А избрах псевдонима, защото баща ми беше "враг на народа", затворник, и с неговото име нямаше как да изляза в печата. Властите в родната Тимишоара обаче бяха бдителни и разпратиха писма из цяла Румъния: "Внимавайте, тази е дъщеря на народен враг и не трябва да се печата, крие се зад псевдоним!" Това продължи четири години.

- Беше ли ви тежка тази принудителна немота?

- Първият път беше най-тежък, защото бях дете. Тежко ми беше още, защото тогава се омъжих за своя съпруг, той беше редактор. И той също понесе несгоди, обвиниха го, че се е оженил за "дъщеря на враг". Втория и третия път бях наказана за свои текстове, но аз вече бях известна, печатаха ме зад граница, бях се изградила като личност. Третия път, през осемдесетте, беше много черен период, защото не очаквах, че режимът ще се сгромоляса изобщо. Мислех, че това е край на печатането ми, дори конфискуваха всичките ми книги от библиотеките. Тогава започнах да пиша романа си, който в Германия дори излезе със заглавие: "Книга, която ми спаси живота". Издателят е имал предвид, че си спасих живота на писател. Беше прекрасна атмосфера за писане! Пред къщи дежуреше автомобил с агенти, бяха ми отрязали телефона, следяха с кого общувам. Е, какво да прави човек, освен да пише! (Смее се.)

- А с читателя какво ще правим?

- О, той не е изчезнал. Само че книгите не са му толкова важни вече, уви. Сега в Румъния, а сигурно и при вас, интернет се напълни с електронни библиотеки, където безплатно четеш какво ли не. И ако авторът е съгласен, а аз съм съгласна, книгите му се четат там. Младите го предпочитат.

- Но писателят не печели от това, а трудът му е труд все пак.

- Да, за съжаление трябва да се търсят други източници на доходи. Все пак забелязвам, че и на Запад има признаци на съживяване на интереса към духовността, към словесността като цяло. Нали си спомняте прочутия афоризъм на Андре Малро...

- Кой точно?

- За духовността и новия век.

- Че или XXI век ще е векът на духовността, или няма да го има ли?

- Да. Има толкова фестивали на поезията вече в Европа и най-важното - събират публика! В Румъния още не се усеща, но ще почне и при нас обратният ход на махалото. Това е знак за някакво връщане към важни неща, според мен.

- Значи сте оптимист, в крайна сметка.

- Ами зависи в каква област. Житейски да, политически не особено, въпреки че Румъния преживява икономически бум. Нравите обаче не са добри, цари корупция и печалбарска треска.

- А и вие бяхте за кратко в политиката, ако не се лъжа.

- Да, доста енергия загубих в политиката, въпреки че не бях политик. Особено след падането на Чаушеску, участвах в много масови движения и това ми отне ужасно много време.

- Помня, бяхте като знаме на промените тогава.

- Да, вярвах много искрено, че правим важни неща. С известно учудване видях, че съратниците ми, с които извършвахме промените, си имат и свои лични интереси. И като умен човек си направих извода, че ако не мога да влияя както искам, е по-добре да не влияе ситуацията на мен - разрушително е. Сега съм напълно свободна.