"Да си учител - това не е професия. Това е диагноза" - обича да повтаря един приятел. Филмът на бТВ "На учителя с любов", широко дискутиран в публичното пространство, за пореден път поставят проблема за смисъла и качеството на учителския труд. В противовес на опита да се търсят преди всичко количествените му измерители чрез диференцираното заплащане и делегираните бюджети.
Разговорите на колегите ми и мненията на форумците от "Сега" са до голяма степен съзвучни с моите собствени мисли. И на мен (подобно на Slava) ми се доплака след филма. Не само от жалост към училището, децата, учителите. А и защото най-после толкова категорично се излага на показ голготата на учителския труд. В противовес на толкова разпространеното "работят до обяд, ползват големи отпуски, не научават на нищо децата в училище, за да могат после да им вземат парите на частни уроци!".
Вярно е, че във филмчето на бТВ нещата бяха показани в сгъстени краски. Вярно е и че учители с по-голям професионален опит трудно могат "да бъдат направени луди" точно по този начин, който беше показан там (Във форума imho пише: "Друго става, когато си утъпчеш пътечката и хем си на ти с материала(...), кое по кой предмет в кой клас се учи..."). Но нали, за да се обърне вниманието на обществеността към даден проблем, той трябва да бъде представен именно в неговата най-остра форма!
А проблемът е в големия стрес, на който са подложени всеки божи ден и учителите, и децата в училище. Срещу него, убедена съм, има лек. Има лек срещу демонстративната агресия, срещу объркаността и отчаянието, които властват днес в българското образование. И този лек от векове се измерва с универсални ценности като любовта, мъдростта, справедливостта, свободата.
Разговарях със своя млада колежка - много обичана, желана от деца и родители начална учителка. Та тя ми разказа как деветокласник й пречел дни наред да провежда нормални часове по физкултура с първолачетата, опитвал се да я унижи пред малките, държал се арогантно и нагло. В един момент обаче, осенена от вдъхновение, вместо да потърси пак защита от директорката на училището (която предния ден заявила, че всички са безпомощни пред това момче), учителката просто го погледнала право в очите. И му казала тихичко какво вижда там - добра и чиста, но объркана душа. И за своя изненада видяла как то навело глава, бавно тръгнало към стълбището. Седнало там и цял час гледало как децата играят. И повече никога не се опитало да я унижи.
Подобни случаи съм имала и аз в практиката си. Имали са ги много от колегите, за които учителството е не просто професия, където по принуда са намерили пристан...Подобно щастливо хрумване, вдъхновение, прозрение може да спести не само много терзания, агресия, омраза - и на учители, и на ученици. То може да даде смислена посока на нечий криволичещ път. За съжаление обаче това общество, най-вече институциите (уж призвани да ръководят и закрилят българското училище) пречат на възпитателите да си изградят необходимото самочувствие, за да постъпват по-мъдро. Да спасяват, а не объркано да търсят спасение, самоотбранявайки се под натиска и на ученици, и на началници. Пак във форума на "Сега" Parazetamol пише: "напоследък учителите започват да се чудят преподаватели ли са, или секретари. Аз почти всеки ден преподавам по 7 часа, като още 2-3 отделям за училищна документация. Принудена съм в събота и неделя да работя вкъщи, за да си подготвям уроците за седмицата и да проверявам входни нива. Длъжностната ми характеристика е от 11 страници. Отговорностите са толкова големи, че нормален човек едва ли би се съгласил да практикува тази професия. Учителите са донкихотовци, и като такива им се подиграват!"
Документацията все повече засипва българското училище. За труда ти се съди главно по това, как си го описал. Същественото се губи под тонове грешна хартия (за която, най-малкото, са били унищожени толкова полезни дървета!). След като всичко е написано и попълнено - годишни разпределения, бележници, планове на методически обединения, протоколи, ежемесечна информация за отсъствията на всеки ученик..., остава много малко енергия да мислиш, да чувстваш и да се държиш търпеливо и зряло с децата, скрити зад цифрите; нямаш време да погледнеш в очите им. Документът стана по-важен от ученика!
Има и друго. За да се освободят от неизбежно натрупвания стрес и от също така неизбежното за професията вдетиняване; за да бъдат със своите ученици наистина по-големите и по-мъдрите, учителите трябва повече да прекарват извън училище. Не само децата - и възпитателите им имат нужда от почивка, разнообразие, пътуване. Вместо това в объркването, съпътстващо въвеждането на делегираните бюджети, някои директори принуждават преподавателите да остават осем часа в училище. Без осигурени условия за подготовка на уроците, за проверка на писмени работи или за самоусъвършенстване (неща, с които добрият учител без това трябва да се занимава всеки ден, но на спокойствие, а не сред шума и суетата в учителската стая).
След миналогодишния неуспешен опит на българското учителство да потърси правата си заплатите не станаха по-големи. По-голяма стана безработицата сред учителите; по-големи са паралелките; по-голяма натовареност с учебни часове и документация...А това е най-прекият път към превръщането на професията учител не в призвание, а в диагноза. И то за най-всеотдайните, които навреме не се спасят с бягство...

Снимка: "Сега" Точно преди година учителите отказаха да влизат в класните стаи и направиха най-голямата стачка в историята на българския преход.

325

4753