Софийският университет навършва 120 години, а през последните 26 от тях той включва в историята си и мен. Както и да се гледа, по-голямата част от живота ми се е случила тук. Ето защо не ми се струва нахално да нарека университета "мой": той е буквално съдбовно такъв. Колкото и да съм харесвал други университети из Европа и даже да съм се привързвал към тях, не съм успявал да назова някой от тях свой. Това е положението, нищо не може да се направи, родина.

Структурата на българската академична действителност е такава, че позволява



университетският човек да извърви цялата си кариера



- от студентството до пенсионирането в един университет. Всички стъпала на академичната ми кариера, ако я броим от първия студентски ден, са изкачени именно тук, в Софийския или в Университета, както се изразяват обикновено в България.

Познати са ми и минусите, и плюсовете от тази ситуация. Нещо, което няма как да бъде коментирано по тази ос, е фактът, че ми е уютно в Университета, привикнал съм с него, а, изглежда, и той е привикнал с мен. Това трудно позволява заставането в дистанцирана позиция. Ето защо най-общо ще опиша това, което ме кара да се чувствам добре в Софийския университет. А сетне ще кажа за другото, което би ме направило да се чувствам много по-добре в него.

Чувствам се добре най-вече затова, че Университетът гарантира академичната ми свобода. Смея да твърдя, че тук тя е налична в степен, много по-висока, отколкото в не малко много престижни западни университети. Не си спомням случай, когато моя идея, независимо от градуса на налудничавост в нея да е била зачертана с някакви административни инструменти. Тъкмо напротив, длъжен съм да кажа, че винаги съм бил подкрепян от меродавната колегия, без да имам кураж да твърдя, че всичките ми проекти са били читави или че са дали резултат. Повечето обаче - да, позволявам си да забележа.





Акцентирам върху академичната свобода,



и то в персоналните й измерения, най-малкото заради това, че когато се цитира Хумболтовата идея за университета, споменавайки единството на преподаване и изследване, повечето цитиращи просто пропускат нейния трети елемент: свободата - при преподаването, при изследването и изобщо. Пропускат я, разбира се, с различни мотиви. За мен свободата обаче е най-важната в тази триада, защото другото бих могъл да осъществявам навярно още по-успешно на други академични места - там, където цената на интелекта е много по-висока.

Свободата е свобода само тогава, когато допуска и злоупотребата със себе си. Злоупотребата пък по правило води до ущърб в структурата, гарантираща същата тази свобода. Ако трябва да назова злоупотребата, която най-много ме дразни в Университета, тя е толерантността към посредствеността, към корупцията.

Става дума и за корупцията в популярния тесен смисъл - материалната, финансовата. Добре известна общо университетска тайна е, че такава съществува, макар и в ограничен обхват. Стана ясно, че в Загребския университет, два пъти по-голям от Софийския, наскоро са арестувани 21 професори за искане и получаване на подкупи. Локалният патриотизъм ме кара да се надявам, че тук прибраните биха били не много повече. Този тип корупция е отвратителен, но лечението му изисква и прокурорска намеса.

Още по-мерзък е обаче другият тип, справянето с който е по силите на самия Университет - интелектуалната корупция. Пробутването като меродавна наука на маломерни или направо никакви научни нива е разрушително за мислещите студенти и направо убийствено за по-малко мислещите, защото те спонтанно ги привиждат като образцови.

Университетът може



да почисти големи обеми от тази зараза



с два елементарни хода. Първият е спешното прекратяване на безметежното блаженство за бездарниците и мързеливите, тоест случайно попадналите. То се осигурява от безсрочното назначаване на преподавателите. Въведат ли се ограничени във времето договори, съчетани с дори средни критерии за научно ниво, няма начин да не се стигне до здравословни позитивни размествания. Задължително е обаче формулирането и прилагането на критериите да има чисто академичен и никакъв друг характер. И да се прилагат не по принципа на криво разбираната колегиалност, а в смисъла, валиден за всички сериозни университети по света.

Вторият ход е освестяването на Университета за неговата действителна цел. По скромното ми мнение тя е постигане на най-високото ниво. А то за университета като преподавателска институция е докторантското. Успешно защитилият тезата си докторант е майсторът в науката - той се признава за такъв и оттук нататък доказва своя майсторлък. Той е шедьовърът на университета, неговото висше постижение. Трябва следователно сегашната визия, присъща на СУ, да се обърне буквално с главата надолу. Защото днес центърът на тежестта е положен в бакалавърското равнище, докато според едно популярно описание бакалавърът е недозавършил студент. Не е страшно, ако СУ се окаже единственият такъв университет в България. Тогава точно ще бъде, ако ми бъде позволено да се изразя така, още по-мой.

--------------



*Георги Каприев е професор по философия в СУ "Св. Климент Охридски".