--визитка--

Проф. Греди Асса е роден през 1954 г. в Плевен. Завършил е стенопис във ВТУ "Св. Кирил и Методий". Сега преподава живопис в Художествената академия в София, където ръководи и катедра "Мода". Автор е на десетки самостоятелни изложби в Хамбург, Будапеща, Виена, Швеция, Швейцария, Германия и големите художествени салони в България. Негови картини са откупени от музея на Холокоста във Вашингтон, от Бундестага в Берлин, от галерии в Тел Авив, Аахен, както и от множество частни колекции у нас и по света.

----



- Проф. Асса, модният дизайн е относително млада професия за България. Кое мотивира студентите ви да се захванат с този занаят на фона на все по-трудното практикуване на творческите професии?

- Предизвикателството пред младите колеги, тепърва навлизащи в дизайна и модата, е, че са тясно обвързани с индустрията, тъй като именно тя е техният клиент. Производителят трябва да заяви нужда от продукта на даден специалист, от неговата квалификация и опит. Иначе смея да твърдя, че нивото на образование, което студентите получават в нашата академия, е на много високо ниво. В рамките на шегата, тъй като нямаме нищо, им даваме всичко. На Запад второто образование, т.е. магистърската степен, докторската, после специализацията са много скъпи квалификации, които не се дават лесно и не всеки може да си ги позволи. Докато в България ние, преподавателите, даваме на възпитаниците си цялото знание, което ние самите можем да постигнем, за да стане този студент истински творец и с естетическата си култура да бъде адекватен на европейските практики.

- Формират ли се вече български традиции в модния дизайн?

- Трудното е, че наистина все още сме в началото, и процесите тепърва ще се канализират. В модата има много култура, а на нас ни липсват цели етапи. Например началото на ХIХ век - един четлив стил, който може да бъде разпознат, да бъде артикулиран в мебели, в дрехи, в картини, в рамки и който да следваш, да модифицираш, да надграждаш. В България естетическите движения са се сменяли много динамично и отделните пластове не са се слегнали добре със следващите. Затова и модата претърпява много бързо своите метаморфози - тя всъщност отговаря на това, което се случва на улицата. Модата е феноменът, който ти дава точна характеристика по какъв начин живеят хората, защо са облечени така.

Но съм голям оптимист, тъй като виждам, че всички млади колеги до един намериха професионалната си ангажираност в различни фирми, списания, правят стайлинг, създават бутикови колекции. Тези професионални области не само че няма да загубят своята автономност, но и тепърва ще се разширяват като поле за изява. Във всички други сфери в изкуството, които са свързани с по-големи обществени нагласи, днес се оцелява много трудно. Докато модата дава възможност за абсолютно индивидуален път. Ти създаваш продукта сам, предлагаш го, демонстрираш го и ако е попаднал на точния адрес, той ще бъде купен и реализиран. Вярно е, че на този етап и това не е лесно, защото ние нямаме големи фирми "от кутюр" , а именно те по принцип се нуждаят и от творци на високо професионално равнище, и от хора, които да превеждат високата мода към по-ниската степен - конфекцията. Конфекцията ни също е много малка, още масово внасяме от чужбина. Но все пак говоря като лаик. Самият аз съм живописец и продължавам да бъда такъв. Просто гледам да предам опита си на моите студенти.

- Защо въобще се захванахте с мода?

- Стана случайно. Бяхме двама живописци в катедра "Текстил". И когато се откри специалността "Мода", се оказа, че няма кой да я води. Така заедно с проф. Мая Богданова започнахме тази одисея, която продължава вече 10 години, през които направихме десетки дефилета и презентации. Ето, например за 120-годишнината от създаването на СУ "Св. Климент Охридски" студентите ни представиха кирилицата във вид на облекла - една амалгама от букви, превърнати в дрехи. Наши възпитаници печелят например награди на "Бенетон", на "Шевролет", на едно модно биенале се класираха в 10-те най-добри дизайнери на Европа. Направихме общи проекти с "МаксМара" и "Сисле". Опитвам се непрекъснато да ги провокирам, това ги мотивира. Сега новата задача е "Различни, но не безразлични" - проект съвместно с ООН. Предизвикателството включва и изследователски момент, опознаването на връзките между различните етноси и култури в тяхното преплитане. Например една черга от Мексико удивително прилича на наша черга от Родопите. Или шапка от Тибет, каквато в някое наше селце може да видиш на главата на някой старец. Много е важно да имаме събирателни точки, да се чувстваме част от една глобална система, а не да се изолираме в своята самобитност.

- В тази връзка коя е по-печелившата рецепта в изкуството: самобитният изказ или универсалният език?

- И двата варианта са печеливши, когато продуктът се поднася искрено и силно. Примитивното, или това, което ни дават земята ни, корените ни, цветовете, въздухът, начинът на мислене, географското ни положение, ни правят уникални сами по себе си. Но аз се страхувам, че от тази уникалност понякога нашето изкуство губи, защото създава една локална култура, която невинаги достига до нивата на високата духовност. Човек става все по-универсален. Една картина вече трябва да се хареса не само в Токио или в Париж, но и в някое малко градче като, да речем, Порто. Така че художественият език, на който предаваме един на друг естетическите послания, според мен трябва да стане по-разговорен, да пресъздава преживявания, които са общочовешки. И когато реципиентът, човекът, наблюдаващ изкуството, ги разпознае, той няма да си задава въпроса откъде е тази картина и кой е авторът й, а ще си каже: ето едно произведение, което ме развълнува. То стои адекватно на цялата тази амалгама от художествени практики. Все повече се убеждавам, че това е начинът на поведение на съвременното ни изкуство. Да запазим профила на истинското си вътрешно състояние, но да можем да кореспондираме с други народи. В противен случай ще си останем самозадоволяващи нашите си естетически норми. Ние сме малка страна. Аудиторията не е достатъчно голяма, за да може творецът да се изправи в целия си ръст. Един Ботев, да речем, да не би да е по-лош поет от Пушкин? Но Пушкин е бил разпознаван от 300 милиона читатели, а Ботев - от осем.

- Не можем да се оплачем от недостиг на галерии все пак. Огромното им количество пречи или помага на художника?

- Лошото е, че много от галериите не си задават естествения въпрос кои автори, с какъв точно профил, какъв точно адресат имат, т.е. не се специализират стилово. А амбициозната галерия израства тъкмо защото показва определени автори, чието изкуство обслужва конкретна таргет група. Едни ценители обичат кубизъм, други - пейзажна живопис, трети - поп арт и те трябва да знаят кой е техният художествен салон, а не да се лутат. Западноевропейската галерия посреща художника с въпроса "В какъв стил работите?" и ако той не отговаря на нейната естетическа политика, следва отговорът "Вашите работи не са за нас, те са например неоекспресионистични, препоръчваме ви една галерия..." У нас се получава една обща въртележка, в която ти самият не можеш да разбереш къде си. Не можеш да се съизмериш по хоризонталата, да се съпоставиш с други художници и български, и европейски. Да, аз защитавам тезата, че хоризонталните линии в изкуството са по-градивни. Може да направиш много висок рейтинг с една картина или една изложба, но това не значи, че покриваш високи стандарти.

- Материалният свят, в който живеем, кара ли ви да възпитавате у студентите си качества, които на вас самия са ви били чужди на тяхната възраст?

- Чак сега си даваме сметка колко ни пречи начинът, по който беше възпитано нашето поколение. Пречи ни да си дадем реална представа колко струва нашият труд. А това ни прави професионални аматьори. Да, ние сме професионалисти, но изглеждаме безпомощно в опитите си да кажем кое колко струва. Когато бях млад художник, често предпочитах да подаря една картина от неудобство да приема обидно ниската цена за нея. Унизително е за твореца да приеме стотинките, които купувачът е готов да даде за произведение, което му е коствало толкова съкровено усърдие, толкова часове труд и толкова разговори със себе си. По-добре напиши отзад "Честит рожден ден!" и спаси достойнството си... Правил съм го десетки пъти. Това обаче разказвам в качеството му на изключително лош пример за младите колеги. Уча моите студенти още преди да започнат работа, където и да е, да заявят смело своите условия. Да теглят черта под образованието си, квалификацията, опита, професионалните изяви, общественото признание, наградите си, позицията си в конкурентната среда и да кажат: моят труд струва толкова. А не да бъдат примирени и унизени. Някога бяхме един вид изравнени, нямаше голяма амплитуда, но сега ножицата е много широко отворена и измерването на културния труд би трябвало да става чрез историята, която притежаваш. И е много цинично поведението на някои художници, които казват, че картината струва толкова, за колкото си я продал. Напротив, картината ще струва все повече и повече, ако е истинско произведение на изкуството. Който не вярва, просто да посети някой търг.