Събудих се от привичен шум. Жена ми трошеше чинии в кухнята.

Станах, избръснах се, взех си един душ. Познатият шум продължаваше.

Влязох в кухнята, налях си кафе, запалих цигара и попитах: Защо баш сега - в период на световна криза, локална инфлация и скъпотия трябва да се унищожава семейният инвентар?! Всъщност нищо такова не попитах. Само погледнах жена си. Женени сме от двайсет години и се разбираме само с очи и вежди.

Тя прасна още една чиния в мивката и също ми метна два белтъка. В очите й прочетох следното:

"Защо троша ли?! Аз, като те фрасна с кафеника по махмурлийската кратуна, ще разбереш защо! Не стига, че носи пари вкъщи от дъжд на вятър, не стига, че постоянно лъха на бъчва или пивоварна, не стига, че втори месец се мъкне с оная русата от Павликени, дето и не е руса, ами изрусена, не стига всичко това, но има нахалството и въпроси да задава! Господи, защо не послушах мама навремето..."

Всичко това, дума по дума, прочетох в погледа й.

Разбира се, веднага казах - този път гласно, че не се мъкна с никакви - нито с руси, нито с изрусени, още по-малко пък от Павликени.

- Виж - казах, дори рима се получи: "изрусени" - "Павликени"! А що се отнася до парите, обясних ти вече: криза, рецесия, инфлация, преходен период... Потърпи още малко!

"Не мога да търпя повече!" - кресна с поглед жена ми и запокити супника в стената.

- Ами тогава си поплачи - посъветвах я аз, допивайки кафето секунда преди да е посегнала към чашката. - От сълзите ще ти олекне.

Тя моментално се разплака над пълната с парчета мивка. Облякох се и тръгнах на работа.

В асансьора се засякох с Харизанов.

- Добре, че те видях, братко - хвана ме за реверите той. - Само ти можеш да ме разбереш! Уволниха ме от фирмата, обраха ми апартамента, а вчера някакви изроди ми откраднали ладата, моля ти се! Сигурно за скрап. Виждаш ли докъде стигнахме! Кажи ми, братко, посъветвай ме какво да правя!

- Що не си поплачеш? Поплачи си, може да ти олекне!

Харизанов безутешно се разрида на рамото ми.

На улицата срещнах познат министър. По-рано нямах такива познати, но откакто всеки българин е или бивш, или настоящ министър, подобни срещи не са рядко явление.

- Ще се гръмна! - заплаши ме моят познат министър, пожелал да остане анонимен. - Ще се гръмна като едното нищо! Колегите - идиоти! Подчинените ми, дето ги наследих от оня идиот, предшественика - и те идиоти! Депутатите - идиоти! Коалиционните партньори - също идиоти! Как да не се гръмнеш в такава идиотска държава?!

И него го посъветвах да си поплаче. По-безболезнено е от гръмването. Едри министерски сълзи веднага подмокриха скъпата му вратовръзка.

"Поплачи си, може да ти олекне!" - този съвет дадох поне на още десетина души през деня.

Привечер, прибирайки се към къщи, забелязах цели тълпи от плачещи хора - явно моят метод бе намерил доста последователи.

Слънцето залязваше, хората плачеха, а покрай тротоарите бълбукаха игриви бистри ручейчета.

Изведнъж една гореща като ютия мисъл се заблъска в главата ми: "Господи! Дали пък по този начин не е потънала и древната Атлантида?!"