Дядовците се срещаха рядко, но редовно - всеки Никулден. Не бяха особено близки. Единият беше от Беломорието, другият - от Западните покрайнини. Бяха се сродили насила, както и насила се бяха заселили в двата края на България след Първата световна война. И в двата случая никой не ги бе питал за мнението им. Дъщерята на единия и синът на другия се бяха оженили по комсомолски, за което двамата изненадващо разбрали от две донякъде гузни, но пък красиви телеграми с гълъбчета, държащи венчални пръстени. Затова, че трябвало да напуснат родните си места, били още по-изненадани като деца - просто една сутрин трябвало да се качат на каруците с набързо събрана покъщнина и насметена стока, за да се приберат в новите граници на Царството под надзора на миротворчески комисии и със спомена за подпалените си къщи.

Трябваше да мине доста време, та да се видят тъкмо на един Никулден някъде, поканени на гости за сдобряване с младото семейство. Както си му беше редът, носеха подаръци за внучето, подбрани според вкуса и представите им за възпитание. Единият работеше в железниците и затова беше купил локомотивче, в което се виждаше как се движат механизмите. Другият, майстор-дърводелец, носеше детски набор за резба с чукче, трионче, клещи, пирони и шаблони за кукленски мебели; бабите, както пак си му беше редът, се отчетоха с бархетни пижамки. Разбира се, носеха и мостри от ракиите си - пак според вкуса, но този път и с чувство на гордост: анасонлийка, прегаряща нежно гърлото, смокинова в черничево буре и двойно препечена сливовица, замайваща главата чак след втората чаша. От водните. Не зная дали са си допаднали, защото бяха от тия, които не обичат да говорят за лични и несъществени неща, но май при първата среща си харесаха най-вече ракиите. Защото след нея се виждаха всеки Никулден почти ритуално - не за друго, а да пробват каква ракия е направил свата и да се изфукат със своята. Говореха почти за едно и също, както говореха и повечето от наборите им при такива срещи - за войниклъка и мобилизацията, изкарана в окупационните корпуси в Гърция и Югославия и през двете фази на войната; по-малко за реколтата и за работата си. Всъщност може да са говорели много и за тях, но за децата по-интересно беше за войната, та оттук и впечатлението, че не обсъждаха какво точно работят и как са тая година сливите и гроздето. Бяха пред пенсия, пък и какво интересно да има, когато единият правеше дограми за училища и лечебници, а другият инспектираше строежа на железопътни линии.



Надали са били съвсем безгрешни, но сега сигурно са в рая.



И на тоя Никулден са пак заедно - опитват райските си ракии. Че какъв рай без анасонлийка и сливовица? Виж, без шаран по-може. Сигурно минават там и без вестници, но тия дни южните ветрове издухаха чак до райските селения парчета от родната преса. И ето какво и как четат сега дядовците.

За агентите знаят - винаги е имало и ще има. За спрени и окрадени пари от някакъв Евросъюз им е ясно - не чакай пари от никого, хеле пък от ония, чиито бомби са разцепили къщата ти и са убили сестра ти, а още по-малко - от нашенските шефове. За социалисти, земеделци, демократи, пребоядисани комунисти и всякакви патриотични обединения им е познато - все един дол дренки търчи-лъжи политици, а на всичко отгоре и Симеончо с тях, нищо, че тая седмица бил в Мароко при внучето Симеон-Хасан. За електрически коли, пет-шестстотин лева годишна отбивка за млади семейства от стохиляден заем и данъчни облекчения срещу кризата им е смешно - били са млади семейства преди войната и помнят какво е да си безработен с ипотека и болно дете. За разни ритнитопковци, певачки, мъжеложци и врачки им е противно - затова тия вестници от кумова срама продават хора и ръченици в някакви модерни джаджи; двамата умряха, без да разберат какво е компютър и не дочакаха правнуци, които се раждат с "мишка" в ръката и със слушалки в ушите.



Но сигурно единият най-много чете и трудно разбира,



че се закриват, разпродават и порутват училища, селски лечебници и общински болници. И се сеща за летата, в които бригадата му правеше училища и здравни пунктове из родопските села, а през зимата потягаше леглата и дограмите на детските градини, обърнати днес в гъбарници и шивашки цехове. Другият пък се диви на рутинните съобщения, че ще се съкращават жепейците, ще се спират влаковете, дори ще се продават релсите - ония релси, по които в негово време между Пловдив и Стара Загора за седмица минаваха толкова композиции, колкото днес минават за месец между София и Бургас.

Не съм сигурен дали дядовците в рая обсъждат прочетеното в доветите с вятъра вестници, псувайки под мустак, че работата им май е била залудо. Но съм сигурен, че там пак си говорят повече за войниклъка, както си говореха, когато се срещаха и тук на Никулден. И посягат към чашите с райски ракии: "Наздраве, свате".

После единият подхвърля: "Добре, че умряхме навреме, когато с пенсията можехме да си купим стотина шарана. Ония долу са я докарали дотам, че пенсията стига само за двадесетина".

"Тъй, я, пишат го във вестника" - отвръща другият и поглежда с насмешка и обич баба, която и в рая не се е научила да яде шаран като хората. Но пак го готви така неземно.