Надзирателят в ловния резерват, старият узбек Расул Мирзакаримов, се събуди в зори. Облече вехтия си халат, намести тюбетейката на темето си и тъкмо да си запари чай, телефонът в ловната хижа звънна.

- Расул! - чу се строгият глас на началника на резервата. - Готови ли сте за делегацията?

- Кога да ги чакаме, началник?

- Високият гост ще бъде при вас след час!

Мирзакаримов остави чая незапарен, но пусна няколко бучки захар в джоба на халата си. После излезе пред ловната хижа, пъхна два пръста в устата си и пронизително изсвири.

Почти веднага на отсрещния върхар се появи архар - от рода овни, подсемейство козли, семейство кухороги. Расул го усеща не просто като козел, а и като приятел. Двамата другаруваха отдавна. Старият узбек беше млад узбек, когато откри козлето, самотно и беззащитно. Отгледа го в хижата, хранеше го от ръката си. То порасна едър екземпляр с дълги и яки рога. Точно тия рога бяха предизвикали интереса на един държавен глава на европейска страна, който се бе вдигнал със самолета си и долетял в Средна Азия.

- Ела, Хари! - викна човекът към животното. Беше го кръстил Хари, едно име, производно хем от архар, хем от руското "хароший"...

Козелът доверчиво се спусна по тясната планинска пътечка към него. Човекът му подаде бучка захар.

- Уредили са ти среща с президент, Хари! - рече старият узбек и поглади приятеля си по гърба. После го прегърна и долепи буза до рогата му. - Големи хора се интересуват от теб...

Козелът доверчиво близна ръката на ловния надзирател. Той му бутна още една захарна бучка в устата.

- Ще станеш известен, Хари... - говореше Расул. - Теб и сега те пише в Червената книга, но след срещата с президента за теб ще пишат и във вестниците...

При тия думи козелът енергично кимна с глава. Старият ловец взе бучка овча лой и намаза рогата на архара. Те блеснаха на слънцето като две остриета.

- Готов си, красавецо! - Хайде сега да се качим на върхара...

Двамата, човекът и животното, тръгнаха по тясната пътечка. Скоро се изкачиха на висока скала, откъдето се виждаше цялата долина. Надзирателят зърна кортеж от няколко черни коли, които пълзяха по пътя към резервата.

- Стой тук! - каза той на козела. - И не мърдай!

Архарът Хари бе доверчиво и изпълнително животно. Той застина на място. Старият узбек подхвана с една ръка полите на халата си, а с другата притисна тюбетейката към темето си. После на бегом се спусна надолу.

Стигна точно когато мерцедесите паркираха.

- Архар на онзи върхар! - извика той и посочи с ръката си.

Прозорецът на черната лимузина бавно се спусна. Показа се цев на ловна карабина. Един оптически мерник взе да търси целта.

И я откри. Горе на скалата. Там стоеше самотен планински козел и доверчиво очакваше срещата с държавния глава от Европа.

Един изстрел беше достатъчен...

А по-късно узбекският архар действително стана известен. Вестниците писаха за него като за поредния трофей на един президент на една източноевропейска страна. Президент, на когото не му пука какво пише в Червените книги. И който винаги, когато иска да се разтовари от хорските проблеми, тръгва да изтребва беззащитни животни...

От президентството на тази страна нито потвърдиха, нито отрекоха смъртта на архара.