Всичко тече, най-вече животът. До тази мисъл стигнал и Янко Милушев от с. Късметци, докато следвал в чужбина. Той завършил, върнал се в България най-любородно и почнал работа в София. Но оня ден му докривяло - при тоя силен студ и слабо парно, та решил да иде за риба в родния си край. Дали ще е вкъщи или сред природата - все тая. Взел си такъмите и хайде на рейса. Друс-друс, слязъл на язовир Късметци. Огледал се: наоколо - голо, пред него - вода. Докато бил следвал, селото го прежалили и направили язовир. Останалите двайс-трийсет старци ги изселили - язовирът щял да е по-ефективен. Те се пръснали из страната кой където му излезе късмета.
Янко клекнал на брега - в свои води риба да хване. Дълго клечал, плувката не мръдвала. Дошло време за обратния рейс. И тогава влакното го опънало нещо голямо! То дърпа, той дърпа. Успял да го докара към плиткото и що да види? Нещо като морж, а всъщност човек с котле в ръка.
- Бре, Янко - рекъл му моржуващият, - тук риболовът е забранен!
- Дядо Тренчо, ти ли си? - едва продумал нашият.
- Позна ме - зарадвал се старецът и подал ръка. - Уж внимавах да не ме хванеш, ама на... Тъкмо щях да доя козичката.
Странно чувство изпитал Янко: ръката била на жив човек.
- Излиза, че ти - объкано рекъл - живееш долу...
- Хич и нямаше да изляза, ако не беше ме закачил. Дай цигарка, нашите все са влажни! Па ще ти обясня...
- Във водата? Невъзможно. Как така?
- Знам ли - вдигнал рамене старецът. - Ти си по-учен, ти кажи!
Двамата запалили. И дядо Тренчо заразправял...
Когато трябвало да напуснат Късметци, отишъл при сина в София. Но все въздух не му достигал. Па взел рейса - и тука. Приплакало му се - няма го селото, язовирът на негово място. Причерняло му, решил да се удави. Навлязъл във водата - все по-навътре и по-надолу. Стигнал дъното. Ама не можел да се удави. А пред него - неговата къща. Влязъл в двора, зачакал. И пак не се удавил. Дотегнало му да седи без работа, та запретнал ръкави да си потегне къщата. А работата му споряла - във водата всеки камък се мести по-леко... Потръгнало му - завъдил си кокошчици, козичка. Живеел и си пеел. След време се появили баба Гица и дядо Мето. И бух при него. Доволни останали. Дали се разчуло, но за около месец всичките старци се завърнали и заживели на дъното. А голяма радост било, когато далдисал и бай Спиро и отворил кръчмата.
- Късмет извади - викали му, - сега кой да ти рече, че виното ти е гола вода!
С пазача на бента нямали проблем. Алкохолик - каквото и да видел, не вярвал на очите си. Е, хвърлял по някое шише в язовира, та разлайвал кучетата.
- Такива ми ти работи - рекъл накрая дядо Тренчо. - Друго си е в свои води!
Притъмняло, грейнали звезди. Във водата заблещукало.
- Нашите палнаха осветлението - размърдал се старецът. - Ще трябва да се прибирам, козичката чака.
Двамата се надигнали и Янко казал:
- Бе, изпуснах рейса, ще взема и аз да далдисам.
- Юнак! - ухилил се дядо Тренчо. - Ставаш за кмет!
Навлезли във водата. Не, нямало страшно - колкото и да било студено, Янко го топлело чувството да си в свои води.
- Хайде - рекъл си, - нали все някой трябва да даде научно обяснение на тая фантасмагория.
И се гмурнал.
