Барикадите ехтяха от неувяхващия химн на челичените борци: "По Десети бях в затвора за народни правдини..." Люде професионални борци отпреди рИформата си бяха извоювали портрети за читанките - същи гаврошовци, пълзешком бяха сбирали гилзите между двата лагера. Е, някои се стаиха скоропостижно по мраморните си мавзолеи, но по-неуязвимите, сиреч бронирани с надлежно заверени свидетелства за принадлежност към тайнствените служби и дружби, устискаха и съвсем не виняха за дереджето си някаква "грешка на Волтер". Прогледнали ги сочеха с окълцани пръсти като "грешки на растежа". Повлияли имуществено на връхния им крайник.

- Долу комунизЪмааа! Ю-бряяя! - ревяха за камуфлаж и от двете страни.

Сегиз-тогиз някой преосъзнал се притичваше до отсрещната барикада за провизии, чайче с коняче и дамски подкрепки. Злите, недобронамерени медийни езици съскаха, че бил поблазнен от лидерски пост, който му харизвали ангро. А хероят най-невъзмутимо хващаше дръжката на пряпореца, ама нали намазана с лой, та да не я грабнат лесно вражи похитители, изпързулваше му се от развълнуваните, потни, мазолести длани и я изтърваше скоро и той. Но не изтърваше берекетя.

"Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, а искаме свобода, народни правдини!" Хеле пък за народни правдини що жертва се даде - то не бяха курбани, то не бяха банкети, освещавания, затъмнявания, специализации и задграничен воаяж. Мнозина със сълзи на очи провождаха челяд, че и цялото домочадие по тая пуста чужбина, да ходят, да се скитат немили-клети-недраги с по една златна "Виза" сал..

Бизнес сеймени нападаха по нощите двата лагера, спонсорираха наляво и надясно, че не се знайше на кой ръб ще падне зарът - както е рекъл народният гений: "Запали и на дявола свещ, да не дойде, каквото не щеш!"

В смисъл на: да не дойдат контрольорите. С контролния изстрел.

Едни - колумбовци същи, решиха да избиколят изотзад фронта и с почуда установиха, че тоз си бил кръгъл отвсякъде, досущ кожено кълбо и независимо - лево или десно - води до една и съща точка! Цял живот гордо си мислеха, че са открили Америка, а то се бяха озовали в най-потъналата Атлантида Балканска.

Во веки веков, амин.

"Приватизацияяя!" - ехтеше отвред. "Приматизация..." - свенливо отвръщаше ехото. Дърляха се закапечета, запечени от сухоежбина, че докато едните издавали позиви, бунтовни многотиражки и тлъсти фактури, другите също издавали. Тях. Трети кротко преживяха пред плазмите, лицезряха неувяхващия сериал "СтарГей", поцъкваха с олющени от потреба езици и готвеха алинейни промени, отдадени изцяло на законо-кулинарията. Хора безгрижни пък бяха авторизирали неувяхващия госпъл хит "O, happy day" далеч преди триумфа на Обамамамизма и си го пееха безочливо, щото знаеха, че онез, към които бе отправена таз закачка, отдавна нямаше с какво да ги наръфат! Баламите изтървали ченетата в скандирането на безхлебни лозунги. По някое време канонадата позатихна, та да преминат ретро манифестанти, махнифустантки, мънифестанти и мънифешънки:

- Де-Се-ти!... Де-Се-ти!... Четиринайсти шъ бъди Десети!

- А бе, поборници и революционери, десиденти и политзатворници, слезте малко от барикадата, че ви изгоряха юрганите, ей - дереше се някакъв байчо от запустелите стъпала на храма. Ама брадър ли беше, кой да ти каже? Май беше само с половин мустак човечецът. Другия обръснал за победата на капитализЪма.