|
20 Януари 2009 18:18
Кво нападнахте толкова гларусите като и чехкините си имат некои кусури...
Запознахме се през онова великолепно лято, влязло в летописите на туристическия ни бизнес под кодовото наименование “Когато чехкините се завърнаха”. Беше пристигнала в Приморско с две приятелки, а ние бяхме двамата с Роко – овчарката на съседите. Бяха заминали за Италия и ми го оставиха да се грижа за него, но пък аз не издържах в софийските жеги и му предложих да го наглеждам на плажа. Роко се съгласи, и на него му беше омръзнало по цял ден да яде мебели. Разбирахме се идеално с него, имахме сходни вкусове относно месните специалитети и усещането за жени. Аз лежах по цял ден на плажа и лочех мента със сода, питието на местните жители, а Роко търчеше след вълните, помагаше на дечицата в строежа на пясъчни замъци и чат-пат довеждаше някоя девойка да си поприказваме, за да не скучая. Мощният му врат и дяволитото пламъче в очите някак си ги караше да прехвърлят симпатиите си и върху мен.
Така ме запозна и с Марцела. Домъкна я буквално на буксир, беше направила грешката да го хване за каишката, а това беше любимият номер на Роко, ползваше каишката си както въдичар – спининг. Работеше като секретарка в някаква фирма от Усти над Лабем. Говореше чешки и немски, а аз български и английски, така че се разбирахме прекрасно. Много я харесах и Роко направи каквото можа, след два дни вече бяхме неразделни. Мотахме се по самотните тихи плажове, тя обичаше да седи и да гледа водата и гальовните приплъзвания на вълните. Закарахме я на Ропотамо, после на Аркутино и в мига, в който тя навлезе до колене в хоризонта на морето залезът предопредели сериозността на връзката ни.
След две седмици отпуската й свърши и тя се върна в Чехия. Разбрахме се да й дойда на гости около Нова година, а дотогава си пишехме прочувствени имейли или пък слагахме слушалки и с часове си говорихме по микрофона чрез скайпа. Но приказката не вървеше толкова добре, тъй като без езика на жестовете и погледите губехме нишката. Затова скоро преминахме само на писане.
И тогава се случи непоправимото. Тя откри че може да изразява дълбочината на чувствата си чрез големината на буквите. Всяко нейно признание, всеки неин вопъл вече бе грижливо уголемен и подчертан. Започна да пише само в зелено, макар че никога не бе споменавала да има някаква връзка с екологичните организации или че е мюсулманка. При първото и зелено писмо бях потресен. Опитах се да вникна в смисъла на текста, но воплите на огромните блатисти знаци заглушаваха мисълта ми. Мъчих се цяла седмица и накрая я попитах защо е почнала да пише така. Тя не ме разбра, но усети че цветът на буквите ме дразни по някакъв начин и от мрачнозелен го промени на яркозелен. Сега вече знаците буквално режеха очите ми, а воплите им ме караха да се събуждам посред нощ, облян в студена пот. Безуспешно се стараех да си припомня хубавите мигове, които ни свързваха. Отидох при съседите и изведох Роко на разходка, а после го поканих у нас и му показах писмата на монитора. Едва ли виждаше изумрудената им зеленина, но явно нещо в погледа ми го смути и той извиси глас. Виеше като прадедите си в дългите и мразовити зимни нощи, когато отчаянието на глада е убивало и последната надежда измършавялата глутница да попадне по следите на някой кретащ из горската пустош елен. Воят му изпочупи стъклата на прозорците, съсипа алармите на автомобилите и накара Луната да настръхне. Разбрах че така не може да продължава.
На сутринта запалих колата и вместо към офиса се насочих към Панчарево. Надявах се гледката на водната шир да възвърне прекрасните спомени и да ме изкара от този стрес. Седнах на брега и започнах да наблюдавам гребните лодки. Поуспокоих се. По повърхността на езерото плуваха клони и листа, следствие от изсипалия се призори дъжд. Едно от листата имаше формата на буквата “М” – като Марцела. Загледах се и в другите листа и започнах да откривам прилика и с други букви. Вече можех да изпиша цялото й име с листа. И изведнъж пред очите ми тези плаващи отломки се превърнаха в букви, а езерото – в екрана на монитора. Това ме прекърши. Станах, разперих ръце и се бухнах в тинята като прасе у локва. Последното, което си спомних, бе една ръждясала табела, забучена в калта, на която с огромни блатистозелени букви пишеше: “Внимание! Къпането забранено”.
... Така че гларусите понякога са прави в отношението си, изразяващо се в бройкане. Особено като се има предвид, че чехкините са единствените славянки, които не различават гларус с морски загар от циганин. При положение, че в Чехия е пълно с цигани и имат опит не знам как допускат такава грешка, но е факт, че не забелязват ни очи, ни джуки.
|
Та предлагам да рекламираме отбивка от цената тъй като българския кенеф не отговаря на чешките нужди ( буквално) и га свърши сезона да преброим колко чешки туристи от тия претенциозните са се навили да ползват клекалото заради намалението. Тъй да се каже клекалото им се есторило добър дийл! И кога дойде нашето председателство да им спретнем и ние една кенефна монументална скулптура ( тука обявявам конкурс) и мърдане да няма - имаме си доказателства за търпимост към балкански кенефи в тая чудна префинена Чехия. И съд няма да им помогне, черно на бяло туристическа статистика другари ще имаме. А какво ще кажете!? 
