------------------------------------

Звънът на камбаната на църквата "Св. Димитър" в село Тешово в началото изненадва попадналите за първи път тук посетители. Всъщност това е звънът на часовника, монтиран на камбанарията през 1891 г. Оттогава досега неговият механизъм работи безотказно. Но в последните десетилетия отмерва и времето на запустението...

Църквата на Тешово е придобила днешния си вид през 1871 г. Тогава е вдигната надстройка на още по-стария храм, граден в първата половина на XIX век. Така се е получила уникална, непозната за българските църкви галерия на втория етаж, която опасва храма от три страни. По стръмна стълба може да се изкачите от галерията в камбанарията, да разгледате механизма на часовника, да стигнете и по-нагоре, до камбаните.

--------------------------------------



От Тешово пътят е само един - надолу. Това е крайно село, кацнало нависоко по стръмните последни южни склонове на Пирин. От площада в центъра, а и от повечето къщи гледката към долината между Пирин и Стъргач е като от приземяващ се самолет. Само 4 километра делят Тешово от по-долното село Лъки. Но асфалтовият път между тях върви стръмно нагоре в невероятни серпентини, които откриват прекрасна гледка.

Това село е истинско откритие. Съвсем близо до църквата има останки от средновековна жилищна кула. Поне така се нарича. За какво е служила високата кула с яки каменни стени, никой от местните не може да каже. Кога е била вдигана - също. Всичко е забулено в мъглата на отминалите столетия.

Като истински паметници на историята наоколо са и старите къщи на селото. Вдигани по стръмните склонове, те



често имат за основа огромни морени,



които стърчат от създадените от хората зидове. Дворове почти няма - само просторни тераси, обърнати към слънцето и светлината.

Нагоре от селото, покрай стръмните пътеки, са разположени нивите. Повечето от тях приличат по-скоро на разхвърляни по склоновете носни кърпички, а са и точно толкова големи. В песъчливата почва хората отглеждат тютюн, боб, царевица, пипер. Но всичко избуява - заради водата, която струи високо горе от планината и може да се насочи по прокарваните ръчно канали и вади до всяко парче земя.

Водата и желязото всъщност са създали селото преди столетия. Наоколо има находища на желязна руда, а покрай непресъхващата река Мътница били изградени няколко самокова. Последният от тях оцелял до съвсем "близката" 1916 г.



Като отглас от някогашния майсторлък



и досега в селото има действаща ковачница.

В селото още работи стара тепавица, точно до нея е разположена валявицата. Огромните дървени чукове на тепавицата, задвижвани от водно колело, обаче все по-рядко влизат в действие - просто защото тъкачеството постепенно се забравя. Но пък мелницата продължава да трака и днес. В забрашненото малко помещение мирише на жито и на кремък от воденичните камъни. Съвсем наблизо, в мандрата на селото, на хладина край реката, може да се опита прочутото в този край тешовско сирене. Прясно или отлежало - както ви харесва.

Невероятно е, че толкова много от традиционните за България занаяти са оцелели в Тешово. Все по-рядко, да речем, се поръчват самари за конете, но майсторът винаги е готов да посрещне клиенти и любопитни посетители.

Тъжното е, че хората в този благодатен край остават все по-малко. Многолюдното някога Тешово се е свило днес до по-малко от 200 души, доста от тях на преклонна възраст. Далеч по-малко са хората в околните села - Лъки, Илинден, Нова Ловча, Парил. Всички те са запазили атмосферата на миналото. Но и живеят повече със спомени.

Тези села са включени в програмата за развитие на селския и екологичния туризъм на Пиринския туристически форум. В това виждат и шанс за бъдещето.



Най-големите ентусиасти и радетели за тази идея



са кметските наместници на селата, които са и сред първите, готови да приемат туристи в домовете си. Надяват се и че отварянето на новия граничен пункт при Илинден и новият път, почти пред завършване от българска страна, ще улеснят достъпа до този забравен от десетилетия край. А той, вероятно точно затова, е запазил своята самобитност.

Селата по югоизточните склонове на Пирин са другото, непознато, лице на планината. Тук липсва студената, насечена от отвеси красота на алпийските върхове, езера и снежници. Всичко е подчинено на мекотата. Природата е уникална и неповторима. Въздухът и водата са направо целебни. Не случайно доста хора, "изпушили" от напрегнатия ритъм на съвремието, се връщат тук и преоткриват себе си. Надеждите на хората наоколо са и самите те да бъдат преоткрити.