В един от последните снежни дни видях откъм автобусната спирка да подтичва Мишо, старият печатар от времето, когато още дежурях в един забравен вече седмичник на тоталитарната журналистика. В печатницата Мишо идваше да ме види, снасяше ми някоя и друга литературна клюка и питаше дали е дошло ново вино при бай Генчо на улица "Хан Крум". Всъщност, познавах го от клуба на журналистите, където се изхитрях да се промъквам още като студент. Там той пийваше и беседваше и го правеше цветисто и с лек декадентски чар. Черпеше дискретно и също тъй неусетно ме запозна със сума пишещ свят. Но и пръв ме предупреди да "не се завирам" много там, защото всичко се подслушва, а келнерите са "сътрудници". Странното е не че го направи, без да му пука и без да се оглежда, странното е, че аз го послушах и много рядко стъпвах там.

Зарадва ми се, но без ентусиазъм. Бил се преместил в квартала след смъртта на жена си, а сега отивал на някакво поклонение, но в бързината си забравил личната карта, та се връщаше да я вземе. Нервиран беше и не му беше до мене, но после прецени, че докато иде за легитимацията, докато се върне - събитието ще изтече. И предложи да ме черпи едно кафе...

Беше облечен като командос - зелен камуфлажен костюм, същата шапка и кубинки, пуснал бе къса бяла брада и не приличаше на мъж в дълбока старост, каквато без съмнение кара. Пошегувах се, за всеки случай, с паметта, оплаках се, че и аз забравям, но той дори не се засмя. Сериозно и някак сурово обясни, че никога не излиза без лична карта, защото е вече на възраст,



когато всеки момент и навсякъде може да се случи "онова"



"Тя - рече - на никого срещи не определя, тя избира часа и минутата, без да те уведомява, и не знаеш кога и къде ще те намери. И вече не можеш дори да кажеш кой си..."

Вкамени ме. На такова практично отношение към смъртта не бях попадал отдавна. И самата тази възможност ми бе някак... необработена. Като изключим, че от време на време ми се пишеха стихотворения за смъртта, другото бяха някакви повърхностни подозрения, че каквото ще се случи, то няма да зависи от мен. Което и днес възприемам като освобождаване от отговорност - все пак е облекчение.

А ето го сега бай Мишо, концентриран върху нещо, което мъчително опитвам да разбера: да не умре неразпознат, между чужди хора, изненадан от смъртта.

Преди време приятелят ми Б. бе споделил точно противоположния "проект". Останал напълно сам в живота си (децата му са в Австралия), той ми довери, че предпочита да се срещне със смъртта на улицата. Ужасяваше се, че това може да се случи в самотния му дом, между четирите стени. "Все Яна Язова ми е в мисълта - оплака се тогава, - как са я намерили след време и как е изглеждало всичко това. Затова по-добре като Гошо М. - навън, сред хора..."

Гошо М. бе наш приятел, "онова" го застигна настина на улицата, на две пресечки от дома му. В ковчега на лицето му имаше гняв, несъгласие и протест, а ръцете му бяха застинали в неизразима конвулсия - вероятно бяха пропуснали да ги сключат навреме. Точно това ме бе покъртило:



да се срещнеш с Нея сред чужди хора



и на чужди хора да довериш последните си раздиращи и безсилни чувства.

А нашият Б. бе трезво и надълго размишлявал, за да си хареса точно този вариант: да срещне края някъде, където ще го забележат и все някой може да затвори очите му. Това бе някакъв изход - на изхода от този безнадежден свят.

Въпросът за смъртта като финал на съществуването е тревожен акцент за много хора около нас, не че не съществува от памтивека или че го няма навсякъде по днешната земя... Просто процентът на самотата днес е толкова необичаен за България, че тази мрачна тръпка избива по-драматично от друг път. Но като погледнеш - променя се главно мащабът. Беше вече: синовете напуснаха селата и възрастните доизкараха живота си сами, а децата нерядко успяваха да дойдат едва когато свещите вече са запалени. Сега в повечето случаи не успяват - скъпи билети и неудобни самолетни разписания. И изстинали в немислимите разстояния чувства.

Но не исках да говоря за това с бай Мишо печатаря. Разказах му друга история, която тези дни бях научил от Марко Николов. Съвсем прясна история, ако се знае, че се бе случила по време на същия този паметен сняг от февруари, с който вече датирахме днешната тема.

В някакво далечно село, някъде в Предбалкана съседите на някакъв старец забелязали, че



коминът му не пуши и пред портата му няма диря, ни пътека



Само възрастни хора наоколо, без сили, с отсечени от слабост ръце - не смеят да влязат. А и студ, рекли си, няма да се "повреди". В това време някакъв син или дъщеря звъннал от Испания вкъщи да види как са, не ги ли е затрупал снегът. И от там му казали, че всичко е наред, да не чуе дяволът, но ето че дядо еди-кой си се е затворил и не излиза, сигурно е "запънал вратата". В Испания новината се разпространила още по-бързо, там сега е почти цяло поколение от селото. И още същата вечер на телефона на Марко Николов се обадила една от дъщерите на дядото, че тръгва за вкъщи, та ако може да й купи сутринта билет за автобуса, защото умрял човек не чака.

Така историята клони към трогателен хепиенд, на какъвто малко емигрантски родители се надяват: децата се явяват за последен поклон. Но хепиендът става още по-разтърсващ, защото докато всичко това се разиграва, старецът се излюпва изпод юргана, отваря пътната врата и почва да рине снега. Когато дъщерята пристига, пъртината е готова и коминът бодро пуши в мразовитата вечер. Така щастливо и малко двусмислено се разрешава този предбалкански сюжет. Само дъщерята не е наясно дали това не е просто номер на превъртял от самотия родител. И от това е малко нервна при общото облекчение наоколо. Не живот, а литература...

Мишо учтиво се позасмя. Беше ме разкрил. А е и начетен:

- Тези неща Платонов и Разпутин ги разказват по-хубаво - рече. - Но ти май не ме разбра: смъртта не е страшна. Страшни са подробностите. За тях да се погрижим. И без това ще са последните.

И тръгна да се прибира при личната си карта.