Обажда се кос, щиглец му отвръща, славеи извиват нежни трели, палаво реват мечета, кукувица педантично отброява годините (господи, колко са много!), отредени да изживее всеки, навлязъл дълбоко в лоното на природата. И цялата тази симфония изпълва до премала сърцето човешко с щастие и чувство за съвършенство.
Ах, тъй прекрасен е този неделен ден!
Легнали по гръб в своята палатка, един възслабичък мъж и една възпълничка жена с ненаситни зеници възприемат това велико вълшебство - природата. Не, не палатка са опънали те, а трогателна усмивка върху лицето на земята!
- Майчице мила, благодаря ти, че си ме родила - отприщва се емоционално в рими жената, - за да видя каква благодат има на този свят.
- Мани, мани... - замисля се мъжът, щото и на него му се ще да се изрази поетично, но явно не му се удава. - Не, не можеш го описа всичко туй с думи. Абе мамата си трака!
- Знаеш ли - гали го жената по темето, олисяло като балкан след набези на бракониерстващи роми, - понякога се чудя и не проумявам как живеят тези, които никога не се докосват до природата...
- Какво им се чудиш - иронично се усмихва и се опитва внимателно да подбира думите си мъжът, - дребни душици са тези, дето не се докосват до природата, да ги перем у льохманите!
- Знаеш ли, струва ми се, че цял живот бих могла да прекарам в палатка, толкова ми е хубаво - продължава да го гали тя, ама този път по голото било, па отново я избива на рецитация: - В този тъй прекрасен свят аз не ща да съм аристократка! Нямам нужда от палат. Стига ми една палатка.
- Колко си сладка! - най-сетне удачно и той включва на поетична вълна. - И аз бих прекарал цял живот в палатка. И на мен ми е толкоз хубаво. Даже в този свят, маа му стара, чувствам се някак крилат...
Па се поразтрива по плешката - не че са му поникнали крила, плекситът се обажда...
- Ама то е наистина неописуемо! - понадига се жената. - Колкото повече дишам, по-ефирна ставам, като пеперудка се усещам и ми иде да пърхам, да пърхам...
И тъкмо отново да я избие на рецитация, мъжът поглежда часовника си и с нескрита болка казва:
- Хайде, мила... Време е.
- Жалко, много жалко - подсмърча тя.
- Няма как, мила. Трябва! - държи се мъжки той, макар че отвътре му иде да тегли една...
Какво да се прави - всяко нещо има край.
Двамата се измъкват от палатката.
А славеите все така извиват нежните си трели...
- Мили - прозявайки се, моли жената - обещай ми, че следващия уикенд пак сме на палатка! Хайде, обещай ми!
- Разбира се, миличка - разтрива и другата си плешка той (мамка му и плексит!). - Следващия уикенд пак. Само че в кухнята. Ей така, за разнообразие.
Мъжът изключва оставения пред палатката CD player и птичата симфония секва. Двамата се споглеждат - неимоверна тъга блести в очите им и хвърля остри бликове върху фототапета с "Мечоците" на Шишкин. Да, след няколко минути опънатата върху зеления мокет в хола палатка ще бъде прибрана. Обаче другия уикенд...
Ах, другия уикенд ще бъде повече от приказно, повече от неописуемо! Щото в кухнята, за сведение, фототапетът е с July Morning.
- Абе още през април, да ги перем у тарикатите - хили се мъжът, - ще им скрием топките и на хипитата, и на рокерите!
.
