|
| *** |
Не че съм се видял в пари, но работата ми е по сърце. Обичам децата. Като Майкъл Джексън и Луис Карол - и отгоре. Кефя се да упражнявам влияние. Без да съм интересчия, не се отказвам от някои ползи.
Първото нещо, на което ги уча, е да поздравяват със "здрасти, бейби, как си сладурче" - а аз през туй време влизам в eye contact с родителки и настойници. При добри отигравания постигам внушения, плътно обслужващи интересите ми. И така нататък.
Вчера качваме едни стълби с тригодишния ми повереник (гледам да ги изморявам диванетата, после спят като уморени престъпници). Детето си катери стъпалата най-ритмично, дори брои до десет и обратно. Обаче аз виждам, че отгоре иде една мадона между две спа процедури. Затворих очи, съставих схема, докато мигна, с мадоната се сближихме.
Ощипах коварно моя възпитаник, той ревна от обида.
Мадоната разтълкува ситуацията според моите намерения и примигна към детето, цупейки бърнички:
- Ау, как не слуша това дете! Вкъщи имам един като тебе юнак, знаеш ли как му се карам и даже му дърпам ушите!
- Детето просто не може да повярва, че сте способна на строгост - казах на деколтето й, щото беше спряла две стъпала над мене.
- Оу-у-у, ти не знаеш колко съм лоша!
- Строга господарка! - дочаках си репликата със сълзи на очи.
Мадоната се стресна наужким и тракна със зъби като крокодилка. И пак се обърна към детето, което кротко си бършеше сополите с ръкав.
- Лошо, лошо момче! Ще те взема вкъщи и ще те науча аз тебе!
Уточнихме маршрута, продължих още някое време физическата подготовка на детето и то така капна, че минути по-късно съвсем безхаберно проспа едно посегателство срещу честта.
Следобед по сходен начин въвлякох една девойка емо в криви пътеки. Емо кидс, емочки - това са едни вглъбени в нещастието си пубертети, дето никой не ги разбира, най-вече родителите. Режат си вените и едва оцеляват. В розово и черно се обличат, с едни печални перчеми пред едното око - Гео Милев с обици и в инфантилен маниакален период.
Набелязах едно такова, подучих отдалече моя подопечен и поздравихме емочката с фразата: как си бейби, страдаш ли?
Онова вика: страдам. И това малко дете с вас ще порасне и ще страда.
- Искаш ли - викам, - да ми разкажеш историята си, докато детето се хлъзне по пързалката. И прошепнах тайнствено в ухото й: - Дилижансът лети към пропастта!
Детето отиде да си чупи главата и да се учи от грешките си, а емочката, окуражена от мен, разказа:
- Вчера с приятеля ми се наранихме жестоко и не знам как ще продължавам да живея. Много плакахме - и аз, и той, голям рев. Но ти не можеш да го разбереш. Обичаме се и се измъчваме - ще е така двайсет години и после ще умрем. А може и още тази вечер!
Тогава аз изказах следната мисъл:
- Проблемът на вашето поколение е, че при вас наркотиците са средство за циврене, а не за веселие, както е приятно на природата. По-екологично е човек да се смее.
- Толкова възрастен, а така прогресивен! - възхити се емочката (на 22 съм впрочем). - Какви номера знаеш? - попита тя.
Показах й как се лови дивеч. Подгоних детето по пътечките в парка, докато се умори и се тръшна в зелената трева на една дискретна полянка. Емочката хранеше празни надежди, че ще я почерпя нещо за пушене. Не го направих, защото нямах. Ако е въпросът, въобще не оскърбих наказателния кодекс - по никой член. Човешките възможности са ограничени.
Другата седмица ще ми оставят детето за три дена и мисля да го водя на море - стопът с малко дете е приказка.