Някакъв светъл ентусиазъм е обхванал напоследък българските политици. След като милиони нашенци изпищяха, че данъкът за имотите им и таксата за смет са скочили прекалено много през тази година, а патентите стават непосилни за дребния бизнес, се заредиха една след друга законодателни инициативи за тяхната промяна. Освен че не сега му е времето (времето беше преди 3-4 месеца, когато всички кротко дремеха в очакване на Коледа), част от тези идеи няма да решат абсолютно нищо.

Умилително е трептящото нетърпение на тъй наречения ни политически елит да яхне недоволството на обикновените хора. Или просто да се покаже пред микрофоните и камерите при важно събитие, дори да няма понятие какво се случва. Но този път столичният кмет Стефан Софиянски, който е и лидер на нова и търсеща утвърждаване партия, наречена Съюз на свободните демократи, направо застреля горския.

Тази партия предложи промяна на методиката за определяне на такса смет - тя да се начислява на човек и да се добави сума за самото жилище.



Таксата не трябва да прехвърля 30 лева на човек



и също толкова за едно жилище, а в малките населени места може да е значително по-ниска, аргументират се вносителите.

Дотук добре, стига да сме забравили един факт. Като кмет на столицата Стефан Софиянски е бил длъжен да знае как промените в начина на изчисляване на данъчната основа ще се отразят на имотните налози и на такса смет. Така че той спокойно можеше още миналата година да предложи на столичния общински съвет да намали промилите при такса смет. Същото важи и за всички кметове в страната. Това не бе направено. И сега кметовете масово се опитват да намерят оправдания през девет долини в десетата.

А простичката истина е, че, особено в градовете, където сметта е дадена на концесия (като София), е доста сложничко, а понякога и невъзможно, да се хванат сметките и на фирмите, и на общината. Но, обикновено, общината е приела някаква план-сметка какво ще получат фирмите по чистотата, и след това просто разхвърля нужните пари между собствениците на имоти и фирмите.

Точно в липсата на отговорност в общините и в



постоянния им стремеж да раздуват разходите,



а не в методиката за определяне на таксата, е сериозният проблем. И ето защо. На пръв поглед такса смет "на калпак" е по-справедлива. Но отново всяка община ще има правото сама да определя налога в зависимост от нуждите си. И сега е така - разликите в промилите в различните градове се измерват в пъти. В същото време не се предлага система за контрол при изразходването на средствата и как сметките на общината да се озаптяват и превантивно. Това дава възможност на местните власти да завишават таксите колкото си искат.

Полезно би било на хората, които ще разглеждат предложенията за законови промени, да се даде един пример. Той е описан в около 40 страници във втори том от мемоарите на Маргарет Тачър - "Годините на Даунинг Стрийт". "Винаги съм се отнасяла с подчертано неодобрение към прекия данък. Всеки данък върху собствеността е по същество данък върху подобряването на имота. Това очевидно бе несправедливо... От цялата страна ме заливаше поток от оплаквания от самотни хора, получаващи далеч по-малко услуги от местните общински служби, отколкото големите семейства, в които работеха по няколко души, но които, независимо от доходите, трябваше да плащат същите данъчни сметки", пише г-жа Тачър.

Аналогията с днешното положение у нас е явна. Това, което следва обаче, е поучително. За около 5 г. във Великобритания е подготвена, приета, разяснена и въведена нова система за облагане - общинска такса, еднаква като сума за всички възрастни жители на дадена община (с облекчения за социално по-слабите). При това между приемането в парламента и въвеждането на тази такса има поне 2 г. Резултат -



провал и отмяна на таксата само след година



Причина - невъзможност да се овладее прахосничеството и разсипията, към които са склонни по природа местните власти. В крайна сметка общинската такса се оказала по-висока, отколкото иначе признатият за несправедлив пряк данък върху имотите.

Ето такива са нещата, които трябва да знаят и за които да мислят родните политици. И да не бързат с популистките си идеи. Въпрос на елементарна сметка е, да речем, че предложените от Софиянски промени означават хората с големи имоти да плащат по-малко. В същото време тежестта ще се стовари върху средностатистическия българин, който живее с четиричленното си семейство в стандартен двустаен панелен апартамент. За него в много случаи таксата ще се вдигне.

В крайна сметка излиза, че целта на цялото упражнение, освен медийния шум, е елементарна: "Идеите - от политиците, парите - от българите". Този номер го знаем от десетилетия. Дали си струва да продължаваме да го гледаме?