|
| *** |
Навремето наблюдавах с очите си как един писател възпитава сина си.
Тук трябва да кажа, че въпросният писател имаше самочувствието на Вазов съперник. Беше написал доста дебели томове, повече от съчиненията на Патриарха на българската литература. Вярно, днес тия томове стават само за вторични суровини или за подпиране на стар диван. Но по онова време, за което ви разказвам, този писател беше лауреат на Димитровски и всякакви награди и носеше официалното звание "класик" на литературата ни.
Този класик на литературата ни наблюдавах на живо като дете в една почивна станция край морето. Писателят, вече възрастен, не ходеше на плажа, а по цял ден практикуваше любимото си хоби - белота. Белотът е такава игра, която събира в каре хора от различни слоеве и с различен интелектуален багаж. Защото не е нужен голям интелектуален багаж, за да ги вдигнеш на "всичко коз", да ги вземеш на "без коз" или да прецакаш ръката на противника със "седмак кръвопиец". Писателят- класик, лауреат на Димитровски и всякакви награди, играеше белот с такава страст, сякаш е въпрос на живот и смърт. На живот и смърт се караше с партньорите си от карето, както селски даскал се кара на слаби ученици:
- Защо ми цакаш туза? - пенеше се класикът, когато партньорът му отсреща направеше грешка. - Гледай бе, гледай! Кьорав карти не играе!
А когато "овътряха" противниковата двойка, класикът доволно заявяваше:
- Пишем си "двайсет и шест"... Аз съм написал толкова велики произведения, та няма да си пиша едно "двайсет и шест"!
Като всяко любопитно хлапе, спирах да погледам отстрани белотаджийското каре, защото там имаше жив писател. И то известен писател, чиито разказчета бяха включени в училищната ни читанка.
Трябва да добавя, че белотът се играеше на "вързано". Не се залагаха пари, а малки ракийки. Когато свършеха играта и победителите туреха "тирантите" на победените, победените тичаха до барчето и купуваха по една малка ракийка. Писателят-класик не пиеше поради лекарска забрана. Щом пристигнеше поредната му малка ракийка, той се провикваше:
- Сашо!
Наоколо се навърташе 18-годишният му син Сашо. Щом чуеше гласът на баща си, той долиташе като гларус и точно като гларус грабваше чашката и я обръщаше в гърлото си.
- Пийни си, мойто момче, пийни... - умиляваше се старият писател. - Тия ракийки татко ти с талант ги изкарва! Защото е професор по белота!
- Ще пропиеш момчето! - обаждаше се някой от карето.
- Ти да мълчиш! - скастряше го писателят-професор по белота. - Момчето си е мое, аз си го възпитавам! Аз имам подход!
Но се случи така, че след цял ден възпитание с малки ракийки, Сашо се метна на семейната лада. И на втория завой метна семейната лада в едно дере. Слава богу, синът на класика се оттърва с драскотини, но ладата стана... Абе от ладата нищо не стана!
След инцидента с ладата карето за белот се разтури. Старият писател вече не можеше да си намери партньори за карти в почивната станция. Говореше се даже, че бай Иван, градинарят на станцията, дръпнал настрана автора на дебели книги и му рекъл:
- Ти, писателю, вместо да възпитаваш цялата нация, по-добре започни от собствения си син!
