|
| *** |
Седим на големия балкон на Панайотов с изглед към отсрещните средни балкони, затулващи мяркащите се в периферното ни зрение малки балкони.
- Хммм! - хъмка Панайотов, отсърбва гълток ичкия.
- Помниш ли - питам, - по времето на социализма колко черен хумор имаше? Оня, дето баща вика на детето си: "Ти обичаш ли баба си?", пък детето - "Да!", а бащата - "Щото съм ти запазил парче от нея в хладилника!"
- Пууу! - цупи се Панайотов и бодва сиренце.
- Или детето пита: "Тате, ние вампири ли сме?" - продължавам, - "Не, миличко, ама си яж супата, да не ти се съсири!" Ами лафа за вампира, дето се връща у дома с погребална урна под мишница, а децата се радват: "Ура, на пазара са пуснали нес-човек!"
- Отврат! - мръщи се Панайотов и замезва с резенче краставичка.
- Да не ти разправям за оная, дето влачи детето си за лявото краче по стълбите надолу, а главичката му прави "Бум, бум" в стъпалата, пък съседката: "Госпожа, внимателно, ще му падне шапчицата на детето!", а майката - "Няма, няма, не се притеснявайте, заковала съм я с пирон!"
- Ай сиктир! - отсича Панайотов и се оригва членоразделно.
- Липсва ми Тодор Живков! - споделям. - С неговите простотии, като викаше на Алма Ата - Алма Мата, на Индира Ганди - Ирина Ганди, "удовлетворение" произнасяше като "уволотворение", на осмодекемврийския академичен празник викаше на студентите: "Ха честит ви Осми март!" и какво ли още не! Сега безграмотниците са много повече, обаче не им достига колорит.
- Дааа! - проточва Панайотов между две хапки домат.
- Липсват ми политическите вицове - казвам, - колко политически вицове имаше едно време, океани! Хем наказваха за политически вицове, един даже вкараха в пандиза, хем хората се спукваха да ги измислят.
- Така, така! - сумти Панайотов и забърсва хлебни трохи по брадичката.
- Даже започвам да си мисля - разсъждавам на глас, - че без тирания, без опасности няма политически вицове, няма политическа сатира. За да не те е страх да твориш, трябва да те е страх, така излиза, без страх няма сюжети, няма стимул, няма тръпка, няма вдъхновение.
- Трънки! - мучи Панайотов и си сипва още половин чаша.
- Липсва ми дефицитът на стоки! - мазохиствам целенасочено. - Няма това, няма онова, ама пък като се появи случайно по магазините, каква всенародна радост настава, незабравимо изживяване. Сега всичко го има, винаги го има, никаква радост, никаква незабравимост!
- Хайде холан! - напряга се Панайотов и захвърля вилицата на масата.
- Липсва ми идейното подковаване, липсва ми вярата в невероятното, липсва ми носталгията по липсата на носталгия! - изброявам, без да забележа как постепенно лицето на съседа се променя, червенее от гняв.
- Много надменни сте вие, ентелектуалците, Василев, много нафукани! - горчиво съска той. - Само на вас ви липсват неща, нали, а на нас, обикновените хора, дето ни викате "хорицата", нищо не ни липсва, така ли? Ние като животни, нали, като амеби, доволни от всичко, нали, вегетираме, фотосинтезираме, пъпчасваме, ние нямаме емоции, нямаме липси, а!
- Не, бе, комшу, не ме разбирай така! - обяснявам. - И на вас не ви липсва липсването, какви "хорица" са те патили, направо сте си хора с главно "Х", кажи ми, сподели с мен своите блянове, какво ти липсва!
- В туй мезе, да ти кажа честно - грейва успокоеният Панайотов, - ми липсва едно панирано патладжанче. Башка пресният копър.
И вперва замечтан поглед към несравнимата балконска панорама.
|
| *** |