Получих откъси от военен дневник. Това са записки, водени ден за ден в галериите на Южния фронт през Европейската война. За разлика от преживелиците, описвани след време, много от събитията са просто маркирани - понякога и само с една дума. Автор на тези страници е подпоручик Недко Гатев Милчев от 39 солунски полк, 7 картечна рота. Всъщност, младежът от Севлиево става подпоручик вече на фронта. Бойният му път е кратък за такава дълга война - само през 1917-1918 г. В записките му има пестеливи епизоди от сраженията при Дойран, както и подробности от всекидневието на позиционната война. Ако ви занимавам с това, то е защото в тях се споменават и книгите, които подпоручикът чете между боевете. Те се появяват в тези страници като ритмичен акцент върху човешкото несъгласие с кошмара и кръвопролитието, като свидетелство за отказа на човека да се примири и да се подчини на онова, което войната опитва да извърши с него. Не искам да надценяваме това - то е може би повече



инстинкт за оцеляване като хуманно и духовно същество,



както и потребност от художествено слово и художествени идеи, каквато в онова поколение е имало силна и осъзната.

Прочее, ето какво намерих в "читателския картон" на подпоручик Недко Милчев за времето на позицията при Дойран:

Лев Толстой ("Отец Сергий"), Октав Мирбо ("Интересът преди всичко"), Оскар Уайлд (" Де Профундис"), Уилям Марлоу ("Новини от никъде"), Ламартин ("Грациела"), Шатобриан ("Последният Абенсераж"), Хенрих Сенкевич ("Без догма"), Янко Сакъзов ("Българите в своята история").

За сведение на читателя, картечният взвод на подпоручика се сражава на най-изпъкналия участък на Южния фронт, наречен Носът, а по-купешки - Малкият Вердюн. Това, а и събитията от самите записки, ме карат да мисля, че на автора не му е липсвала чисто фронтова заетост. Взводът му отразява пехотни атаки, търпи артилерийски обстрел, нощем излиза в засада в разположението на противника. Освен това разполагам само с откъси от дневника, несъмнено в цялото му съдържание се споменават още автори и заглавия. Това ме кара да мисля, че



Недко Милчев не е единственият

читател в този участък на фронта



- иначе откъде ще се снабдява с толкова четиво? Е, една книга например - "Новини от никъде" от Уилям Марлоу, той получава в колет "от Люба". Книгата е с пожелание "за разтуха на фронта". Но ние с вас вече разбрахме, че книги на подпоручика картечар не липсват и той им посвещава свободното си време. И че това не е само негово предпочитано занимание, защото книги има най-вече там, където има читатели.

Длъжен съм честно да ви кажа, че подпоручик Недко Милчев все пак е бил човек запален по литературата. През април го пускат в отпуск, той го описва: до Удово с отпускарски влак, после от Удово до Ниш - с германски, а от там и Ниш-София. Неговата цел всъщност е Севлиево. Но: "В 10 часа бях в Университета. Влязох със студентите по литература и слушах една лекция при Боян Пенев за чуждите влияния върху П. Славейков..." Без коментар!

Разказвам ви за един човек, който на 1 юли 1918 г. записва в дневника си: "Тази вечер взводът ми отива на предна позиция. Под гърма на топовете разстлани са бъдещите ни дни. Тях неизвестността ги забулва. Аз виждам ясно: имам 33.3% шанс да оживея, 33.3% да бъда ранен и осакатен, но пак да живея и 33.3% - да бъда убит. Това е моята съдба, изчислена в числа и вероятности."

Такова жестоко размишление, обаче, не е достатъчно да го откаже от неговите надежди за живота, от плановете му, които на фронта е по-точно да се именуват "мечти".



На война човек научава всичко за съдбата,



само не и това, че трябва да й се покори.

Поне онези хора в онази война...

Старият воин, писателят Георги Ст. Георгиев разправяше, че пак там, на солунския фронт, в галериите по време на затишията неграмотните войници от селата учели четмо и писмо. Запасните офицери, повечето учители, им преподавали и ги изпитвали. Селянчетата учели прилежно, без да знаят ще им потрябва ли това в живота, който им остава. "Онези, които се върнаха живи, се върнаха грамотни" - подчертаваше той. Изглежда, прави са онези, които твърдят, че българският ХIХ век не свършва с края на столетието, а свършва с войните за национално обединение, когато угасват последните енергии на бляскавото наше Възраждане. И онези мъже - и изкушените от литературна тръпка подпоручици, и новопосветените в четмо и писмо редници от окопите - са завършили достойно века на българското Просвещение в неговия кървав, мъчителен за България финал.

Става подозрително, когато един писател тъй открито възхвалява навика не, стремежа да се чете. Днес и аз не бих се наел да твърдя, че това, четивото, ще се окаже все тъй съдбовно за гражданина на новия век. Сигурно има и други възможности човек да се изгради, съхрани, обогати личностно и духовно. Но разказвам всичко това, защото вярвам, че у нас все е останало нещо от генетичния код на онези хора - винаги намиращи причина да живеят и побеждават, да не се отказват от себе си дори пред лицето на смъртта, да търсят доброто и светлото и да го отстояват във всичките изпитания. Не бих го правил, ако не съм се нагледал как хиляди от нас загърбиха най-красивите си потребности в трудностите и лишенията на промяната, в оскъдицата и безработицата, а сега и в кризата. И защото все още вярвам, че да оставаме верни на най-ценното в себе си, дори ако за това е нужно свръхусилие - ето го единственото условие, за да стъпим някога на по-добър бряг. Друг е въпросът искаме ли още да стъпим там такива, каквито бяхме...