От вчера сме други българи, но само един усети - евродепутатът от резерва Светослав Малинов. Да му е честито, той вече разбра, че има полза от влезлия в сила Лисабонски договор, който увеличава състава на Европарламента. От този ден материалното му положение започва рязко да се подобрява и ако е пестелив, след пет години ще се върне милионер. Останалите около 7 милиона граждани в България се нуждаят от разяснения, за да разберат, че също са ударили джакпота с новия договор, който едва ли са чели, защото не става за четене.

Теоретиците, които пускат и спират прехода, имат нов повод за размисъл дали е свършил, или му остава нещо за довършване. Ако неговата цел бе - както се казваше в началото - България да стане "нормална държава" като другите в Европа, очевидно процесът на нормализация не е приключил. Иначе един милион българи нямаше да продължават да търсят убежище в нормалния свят, а щяха да се върнат в родината. Лисабонският договор не е повод да си стегнат куфарите за обратен път, но онези, които са останали у дома, могат да се замислят дали да не изчакат, защото имат нов знак, че



промяната към по-добро все пак е възможна



Знакът е трудно различим, защото е удавен от брюкселско бърборене за предимствата на договора, което няма нищо общо с въпросите, интересуващи обикновените хора. Щели сме да се радваме на институционална реформа в ЕС. От 500 милиона европейци радостта стопли сърцата досега на двама - белгиеца Херман ван Ромпой и британката Катрин Аштън, които заеха новосъздадените постове "президент" и "външен министър" на ЕС. По нов начин щели да се разпределят пълномощията между Европарламента и Съвета на ЕС, ще се гласува с квалифицирано мнозинство в Евросъвета, ще се преструктурира Еврокомисията, ще се засили ролята на някои административни звена в Брюксел, а други ще се изградят тепърва. Върти го, сучи го - не повече от няколко хиляди добре платени еврократи ще видят пряка полза. А останалите европейци, а българите?

Има и за нас. Хубавото е, че според философията на Лисабонския договор



ще станем в по-голяма степен европейци,



отколкото българи. Оттук нататък обаче най-пламенните патриоти трябва да се откажат да четат или ако продължат, да запазят спокойствие. Обърнахте ли внимание как изглеждат новите паспорти, които ще ви бъдат издадени от март 2010 г. с известно закъснение по "технически" причини? Най-отгоре пише "Европейски съюз", а под него - "Република България". Това означава, че първо ще бъдем европейски, а след това български граждани. Звучи разтърсващо, но не е страшно, защото и сега е така. Като българи нашето законодателство е хармонизирано вече до такава степен с европейското, че над 70% от него фактически е написано в Брюксел и Страсбург. Ако останалата част противоречи с нещо на европейските регламенти и директиви, отстъпва на тях правото да действат пряко на българска територия. Така предвижда нашата конституция, която още отпреди влизането ни в ЕС дава предимство на международните ангажименти на държавата пред вътрешното й законодателство.

Щом е така обаче, защо досега не сме заприличали на европейци, а



продължаваме да се открояваме с екзотика,



заради която ни сочат с пръст от Брюксел? Защото няма нищо по-просто да се пишат закони, без да се прилагат. На хартия България е досущ европейска демокрация, но имитаторството я докарва най-много до хартиена демокрация. За да бъде накарана да спазва правилата като другите европейски страни, тя бе приета в ЕС под условие и заради нея и сродната й Румъния бе измислен специален механизъм за контрол. Той се оказа недостатъчно ефикасен и не постигна целите си за трите години, през които се предполагаше, че ще действа. Затова остана в сила за неограничено време. Но и без него Лисабонският договор ще свърши повече работа.

Големият проблем на България е, че няма върховенство на закона - първият принцип според критериите от Копенхаген, без който никоя държава не може да се смята за европейска.



Законите у нас са като къса метла,



която не стига до високата мафиотска паяжина. Лисабонският договор ще удължи дръжката й. Това ще стане чрез хармонизация на една от най-важните несъгласувани досега области в ЕС - правосъдието и вътрешния ред. Изненадващо е, че народи, които претендират да живеят по общи правила, досега не са се договорили да ги прилагат еднакво.

Европейският парламент гласува миналата седмица резолюция с 487 срещу 122 гласа при 49 въздържали се в подкрепа на т. нар. Стокхолмска програма за създаване на общо пространство на свобода, сигурност и правосъдие за гражданите. Нарича се така, защото инициативата за нея е на Швеция, която в момента е ротационен председател на ЕС. Тя ще бъде приета от Европейския съвет (държавните и правителствените ръководители на 27-те) на 10-11 декември в Брюксел и отговаря на целите в Лисабонския договор за продължаваща федерализация в ЕС. Според нея "гражданите се ползват от еднакво равнище на защита на основните им права, когато са изправени пред публичната власт". По принцип би трябвало и сега да е така, но щом се декларира като задача, следователно трябва да се промени нещо. За първи път ще се изгради "пространство на наказателното правосъдие на ЕС", а това означава, че



българският съд няма да може да се държи все така безотговорно



към своите граждани и към Европа (което занапред ще е едно и също). Практиката му да се грижи главно за правата на престъпниците за сметка на потърпевшите ще се сблъска с изискването "да предоставя на жертвите на престъпления възможно най-голяма степен на защита". Босовете на организираната престъпност в България ще бъдат приравнени към терористите в Европа, защото новата наказателна правна рамка в ЕС поставя на първо място "задължението за защита на гражданите от тероризъм и организирана престъпност".

Дори без да се прибягва до предпазната клауза срещу България, чийто срок изтича в края на годината, тя ще влезе в сила постепенно, защото всеки европейски съд ще може да свърши работата на българския, когато той демонстративно бездейства по дела от общ европейски интерес. Казусът "Борилски" с паралелния френски процес за убийството на българския студент Мартин Борилски в Париж през 2000 г. е само репетиция. Предстои засилване на общите европейски структури Евроюст и Европол, които не само ще направят по-ефикасна европейската заповед за арест, но и ще открият



възможност за повдигане на европейски обвинения



чрез бъдеща европейска прокурорска служба. Делата на такива европейски изпълнители като Марио Николов и Людмил Стойков няма да се точат като турски сериал в българските съдилища, а ще се решават с предимство по европейска процедура в съда на онази заинтересована държава (например Германия), която може да гарантира по-ефикасен процес.

Лисабонският договор ще даде по-добра защита и на основните човешки права на гражданите чрез приложената към него харта, която допълва Европейската конвенция за правата на човека. Българите, които вече научиха пътя до Страсбург, трябва да се запознаят и с маршрута към Люксембург, където съдът на ЕС би могъл да им присъжда по-големи обезщетения за погазените им права.

По този начин заличаването на границите в общото европейско пространство ще направи света по-тесен за престъпниците, които ползват България за убежище. Заедно с това ще разшири възможностите за самозащита на българите, които сега са безпомощни, пред съюзените с мафията власти. Не ни е достатъчно, но и това не е малко.