:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 440,738,139
Активни 737
Страници 23,042
За един ден 1,302,066
ПРОЗА

Гривната

Юлиана Златкова
Порозовялото небе сякаш й се усмихваше. Морето се сливаше с небето. Или небето с морето. Малки къдрави вълнички галеха ходилата й. Не беше се будила толкова рано. Напоследък мразеше сутрините. Някъде следобед се събуждаше надеждата, че утре може и да се случи нещо хубаво, но сутрин... Не бе й предполагала, че съществува толкова вълшебен миг малко след изгрева. Денят настъпваше, но още не се беше нажежил от напрежение и нищо не подсказваше, че й се беше случило страшно нещо - останала бе без работа. Преди месец шефът поиска всички от фирмата да подадат молби за напускане по взаимно съгласие. Който иска да си вземе заплатата, ще подаде молба, заяви категорично. И тя, като всички останали, го направи. От въпросната последна заплата вече нищо не беше останало, но не я чакаше мизерия. Мъжът й си имаше бизнес. Синът й, вече 26-годишен, си беше устроил живота в Германия. Мъжът й я прати да си почине от преживяното при роднини в крайморския град. Обаче тя не си почиваше. Нещо я глождеше. Нещо под сърцето не й даваше мира. Някакво пърхане, подскачане, почукване... Като че нещо искаше да изскочи оттам и да каже: "Ето ме! Аз съм тук и не искам да живея така!" Гонеше го това нещо, пъдеше го, не искаше да го слуша, но то настояваше. Именно то я събуди в малките часове. За да не пречи на домакините, нахлузи тениска и шорти и дойде на плажа.

Някой си беше забравил кърпата под чадъра. Голяма синя хавлия с усмихната русалка. Ухаеше на бор от гората над пътя, а край брега няколко гларуса си оспорваха недоядена вчерашна пица. Взе шепа песъчинки и ги остави да изтекат върху краката си. Чудеше се какво ще прави оттук нататък. Как ще живее. Липсваха й всекидневното пътуване до офиса, колегите, неуредиците, крясъците на шефа, умората след работния ден, ритъмът, с който бе свикнала. Размърда се, стана и тръгна към големия нащърбен камък в северния край на плажа. Брулен от вятъра, напичан от слънцето, блъскан от вълните. Изоставен на произвола на съдбата. Като нея. Въздъхна тежко и за да се разсее, реши да види какво има зад камъка. Какъв ти камък, това си беше истинска скала - два пъти по-висока от човешки ръст, дълга колкото автомобил.

Канарата бе наполовина във водата и за да я заобиколи, нагази в морето. Видя в кристално чистата повърхност как няколко рачета се разбягаха в паника. Водата й стигна до коленете, после до бедрата. Почувства се като новородена. Подпря се с ръка на хлъзгавата повърхност на камъка и й се стори, че той я погали като жив с мъхестите си водорасли. Излезе на закътано парче плаж с апокалиптичен вид. Точно насреща й зееше обрасла с какво ли не бетонна пещера. Вероятно е била хангар за яхта. На склона над занемареното съоръжение - полуразрушена от свлачище вила. Липсваше стената и се виждаха остатъци от стаите. Парчета червена пръст и изкривени арматурни железа зловещо се бяха надвесили над запуснатия хангар. От тях висяха части от телена ограда. Тук е имало тенис корт, отбеляза наум тя.

Нещо проблесна в краката й, върху мокрия пясък на брега. Сред мидичките и дребните камъчета изплува масивна златна гривна във формата на змия. Следващата къдрава вълничка я изхвърли на сухото. Валентина се наведе и я взе. Задържа я в ръка с трепет, сякаш тази чудодейно изплувала от морето гривна беше ключе към ковчеже, в което беше скрито нещо вълшебно, което ще й оправи живота. Върху й падна сянка. Вдигна очи. Срещу нея стоеше мургав млад мъж по бански с дебела златна верига на врата.

- Ваша ли е? - чу се да пита Валентина.

- Да - сънено отвърна младият мъж.

Зад гърба му от пастта на бетонната пещера излезе почти голо момиче. Явно двамата бяха спали тук. Завидя им. Не беше спала на плаж. Те сигурно всеки ден виждаха вълшебния миг и го преживяваха отново и отново.

Мъжът протегна ръка и взе гривната. Момичето приближи, надникна над рамото му и ахна. Едва сега Валентина си даде сметка, че неговото "да" прозвуча лукаво.

- Чакайте! - решително каза тя - Не може да е ваша.

Гривната си беше нейна. Морето я даде на нея. Погледите им се срещнаха. Мъжът имаше мазни черни очи. Същите като тона, с който беше казал "да". Плъзна ръка по гърба на дамата си и я прегърна през кръста.

- Наша е.

Гледаше я в очите й я лъжеше.

- Не е вярно. Гривната изплува от морето, а вие... вие дойдохте откъм брега. Кой знае кой я загубил и кога. Със сигурност не е ваша. Дайте ми я!

- Я си гледай работата, ма! - изхили се младият мъж - Да не си ми я давала!

Двамата с момичето, прегърнати, тръгнаха обратно към изоставения хангар.

Гривната! Взеха ми гривната! Взеха ми късмета! Това не бяха мисли,а безмълвни викове. Крясъци. Вопли. Под сърцето,там, където я глождеше, се надигна горещина. В гърдите й се разбушува огън. С две-три големи крачки настигна двойката и хвана мъжа за рамото.

- Върни ми гривната!

Вместо отговор той се извъртя и я удари с лакът в лицето. Болката я изненада, както и соленият вкус на кръв. Залитна и падна. Мъжът пусна приятелката си и зарита Валентина където свари - по главата, по корема, по гърба... Кръвта в устата й се смеси с пясък. Гневът отстъпи място на страх и безсилие. "Моля ви, недейте!" - опита се да каже тя, но само успя да изплюе кръв и пясък. Момичето й мина отпред, наведе се и скъса златната й верижка с нефритено медальонче, подарък от мъжа й. Носеше го от години като талисман. После на свой ред я ритна в корема. Преви се на две от болка, затвори очи и застена, ужасена и безпомощна. Когато болката премина, полека отвори очи и с облекчение видя, че мъжът и момичето са си отишли. В хангара ли, по издълбаните в пръстта стъпала някъде нагоре ли, нямаше значение. Важното беше, че ги няма. Ако не беше гривната, само заради медальончето ли щяха да ме пребият, запита се Валентина и си отговори: да, само заради медальончето. Опита да стане, не можа. Изпълзя до брега. Загреба вода и се изми. После се разплака. Сълзите й се смесиха с морската вода. Щипеха разцепената устна. Не можа да определи кое по-солено - сълзите или водата. А само преди минути си беше мислила, че да останеш без работа е най-страшното нещо на света. Малка къдрава вълничка ласкаво я погали. След нея още една, и още една...Този път милваха не само ходилата й, а цялото й тяло, но порозовялото небе вече не й се усмихваше. Всъщност то вече не розовееше, беше станало безпощадно синьо.

Юлиана Златкова - визитка

Юлиана Златкова е родена в София. Завършила е Всесъюзния институт по киноизкуство (ВГИК) в Москва, специалност кинодраматургия. Работила е като редактор в киното, като сценарист и режисьор в различни телевизии. Нейни разкази, интервюта, есета, филмова критика са печатани в централни и специализирани издания. Автор е на сборника с разкази "Мъже за епизоди".
8
1384
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
8
 Видими 
05 Декември 2009 07:58
Даа , глупост , след глупост и типично по български ! По-скоро по славянски !
Тук бях свидетел как една рускиня намери банкнота от 200 шекела и с всичката си простотия започна да разпитва на кого е ! И естествено пет-шестина души казаха , че е тяхна ! Тогава ме погледна с тъпо-виновна усмивка и ме запита :
" Какво да правя ? На кого да я дам ? "
И без малко да отнесе боя , че не може да даде на всичките "собственици" по една банкнота от 200 шекела(40евро) !
Наивноста , граничеща с простотия за вярата в доброто в човека !
И то при "демокрацията" !
От много вяра в светлото бъдеще я докарахме с тъга да си спомняме за миналото !
Децата от малки трябва да се учат да бъдат добри , но не доверчиви !
Да бъдат честни , но не наивни !
Да бъдат смели , а не безстрашни !
Да бъдат разумни , а не безразсъдни !
Да вярват в себе си , а не в Господ , защото Господ е в самите тях и какъвто си го "направят" - такъв и ще бъде !
05 Декември 2009 09:16
Добър преход от красотата и романтиката към реалността родна.
-----------------------
Блогът на Генек
05 Декември 2009 09:22
Разказът ми напомни една случка с мен от студентските години.
Намерих паднали банкноти една след друга по пет лева, просто човекът си вървял и те падали от джоба му.
Усилих крачка, настигнах мъжа, който беше много преди мен по улицита и попитах негови ли са парите.
Той ги взе от ръцете ми и каза : не, не са мои, но ще си поделим късмета.
Поне загубих само половината.
Глупаво е да постъпваш така, съгласна съм с Чоки.
05 Декември 2009 10:13
Аз бях намерил портфейл, по името от личната карта и с много обаждания намерих собственичката. Минах половин София да и го занеса. Даже и едно благодаря не чух....
05 Декември 2009 11:56
За мен пък разказът /ами разказ си е.../ е приятен повод да си припомня за една чужда неприятност. Тя се е случила на съветския гражданин Егор Князев, 47 годишен, по професия киномеханик, /като малък мечтаел да стане дидектив/. Теглил е току-що прилична сума за дълго подготвяното гостуване на брат си в Урал. В магазина е за покупка на разни неща, близо е вече до касата, когато вижда до краката си едрата банкнота. Честният човек се навежда, размахва я и с подходящ за случая тон обявява - на широко живеете, граждани!!!
Разбира се, веднага се разбира от кого са паднали 100-те рубли, поема си ги човекът, без да има много време да благодари. А след минута, пред касата, натоварен с пакетите, Отпускарят разбира, че стотачката си е била негова...

Кой знае колко съм опошлил цялата случка, взета от великолепния разказ "Чудик" на Василий Шукшин. Но се радвам, че ме подсетиха за него и дано повече форумци да са го чели. И да помнят Големия Сибирняк
05 Декември 2009 14:38
От разказа излиза, че околните са социопати. Предполагам толкова е толкова вярно, колкото възможността къдрави вълнички да подхвърлят към брега къс злато.
06 Декември 2009 14:31
Разказът е тъжна алегория за това как мутрестата действителност ни отнема късмета...и живота! Разбирам го, въпреки че аз не се чувствам така...
06 Декември 2009 18:18
Горните коментари ми напомниха една смешна история: преди години зевзеци имаха навика да се гъбаркат с минувачи като им оставяха на улицата банкнота, завързана с корда. Минувачът се наведе да я вземе, а те я дръпнат.
Та видях аз пред мене банкнотата от пет лева, но нали съм си дълекогледа, видях и кордата. Веднага настъпих банкнотата с крак, извадих от чантата си ножичка, отрязах корадата и прибрах банкнотата. След това победоносно изгледах зевзеците и си отминах.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД