Някой си беше забравил кърпата под чадъра. Голяма синя хавлия с усмихната русалка. Ухаеше на бор от гората над пътя, а край брега няколко гларуса си оспорваха недоядена вчерашна пица. Взе шепа песъчинки и ги остави да изтекат върху краката си. Чудеше се какво ще прави оттук нататък. Как ще живее. Липсваха й всекидневното пътуване до офиса, колегите, неуредиците, крясъците на шефа, умората след работния ден, ритъмът, с който бе свикнала. Размърда се, стана и тръгна към големия нащърбен камък в северния край на плажа. Брулен от вятъра, напичан от слънцето, блъскан от вълните. Изоставен на произвола на съдбата. Като нея. Въздъхна тежко и за да се разсее, реши да види какво има зад камъка. Какъв ти камък, това си беше истинска скала - два пъти по-висока от човешки ръст, дълга колкото автомобил.
Канарата бе наполовина във водата и за да я заобиколи, нагази в морето. Видя в кристално чистата повърхност как няколко рачета се разбягаха в паника. Водата й стигна до коленете, после до бедрата. Почувства се като новородена. Подпря се с ръка на хлъзгавата повърхност на камъка и й се стори, че той я погали като жив с мъхестите си водорасли. Излезе на закътано парче плаж с апокалиптичен вид. Точно насреща й зееше обрасла с какво ли не бетонна пещера. Вероятно е била хангар за яхта. На склона над занемареното съоръжение - полуразрушена от свлачище вила. Липсваше стената и се виждаха остатъци от стаите. Парчета червена пръст и изкривени арматурни железа зловещо се бяха надвесили над запуснатия хангар. От тях висяха части от телена ограда. Тук е имало тенис корт, отбеляза наум тя.
Нещо проблесна в краката й, върху мокрия пясък на брега. Сред мидичките и дребните камъчета изплува масивна златна гривна във формата на змия. Следващата къдрава вълничка я изхвърли на сухото. Валентина се наведе и я взе. Задържа я в ръка с трепет, сякаш тази чудодейно изплувала от морето гривна беше ключе към ковчеже, в което беше скрито нещо вълшебно, което ще й оправи живота. Върху й падна сянка. Вдигна очи. Срещу нея стоеше мургав млад мъж по бански с дебела златна верига на врата.
- Ваша ли е? - чу се да пита Валентина.
- Да - сънено отвърна младият мъж.
Зад гърба му от пастта на бетонната пещера излезе почти голо момиче. Явно двамата бяха спали тук. Завидя им. Не беше спала на плаж. Те сигурно всеки ден виждаха вълшебния миг и го преживяваха отново и отново.
Мъжът протегна ръка и взе гривната. Момичето приближи, надникна над рамото му и ахна. Едва сега Валентина си даде сметка, че неговото "да" прозвуча лукаво.
- Чакайте! - решително каза тя - Не може да е ваша.
Гривната си беше нейна. Морето я даде на нея. Погледите им се срещнаха. Мъжът имаше мазни черни очи. Същите като тона, с който беше казал "да". Плъзна ръка по гърба на дамата си и я прегърна през кръста.
- Наша е.
Гледаше я в очите й я лъжеше.
- Не е вярно. Гривната изплува от морето, а вие... вие дойдохте откъм брега. Кой знае кой я загубил и кога. Със сигурност не е ваша. Дайте ми я!
- Я си гледай работата, ма! - изхили се младият мъж - Да не си ми я давала!
Двамата с момичето, прегърнати, тръгнаха обратно към изоставения хангар.
Гривната! Взеха ми гривната! Взеха ми късмета! Това не бяха мисли,а безмълвни викове. Крясъци. Вопли. Под сърцето,там, където я глождеше, се надигна горещина. В гърдите й се разбушува огън. С две-три големи крачки настигна двойката и хвана мъжа за рамото.
- Върни ми гривната!
Вместо отговор той се извъртя и я удари с лакът в лицето. Болката я изненада, както и соленият вкус на кръв. Залитна и падна. Мъжът пусна приятелката си и зарита Валентина където свари - по главата, по корема, по гърба... Кръвта в устата й се смеси с пясък. Гневът отстъпи място на страх и безсилие. "Моля ви, недейте!" - опита се да каже тя, но само успя да изплюе кръв и пясък. Момичето й мина отпред, наведе се и скъса златната й верижка с нефритено медальонче, подарък от мъжа й. Носеше го от години като талисман. После на свой ред я ритна в корема. Преви се на две от болка, затвори очи и застена, ужасена и безпомощна. Когато болката премина, полека отвори очи и с облекчение видя, че мъжът и момичето са си отишли. В хангара ли, по издълбаните в пръстта стъпала някъде нагоре ли, нямаше значение. Важното беше, че ги няма. Ако не беше гривната, само заради медальончето ли щяха да ме пребият, запита се Валентина и си отговори: да, само заради медальончето. Опита да стане, не можа. Изпълзя до брега. Загреба вода и се изми. После се разплака. Сълзите й се смесиха с морската вода. Щипеха разцепената устна. Не можа да определи кое по-солено - сълзите или водата. А само преди минути си беше мислила, че да останеш без работа е най-страшното нещо на света. Малка къдрава вълничка ласкаво я погали. След нея още една, и още една...Този път милваха не само ходилата й, а цялото й тяло, но порозовялото небе вече не й се усмихваше. Всъщност то вече не розовееше, беше станало безпощадно синьо.
Юлиана Златкова - визитка
Юлиана Златкова е родена в София. Завършила е Всесъюзния институт по киноизкуство (ВГИК) в Москва, специалност кинодраматургия. Работила е като редактор в киното, като сценарист и режисьор в различни телевизии. Нейни разкази, интервюта, есета, филмова критика са печатани в централни и специализирани издания. Автор е на сборника с разкази "Мъже за епизоди".