Точно това е начинът! Единствено правилният! Австралийският почин на Бредбъри! Не на онзи Бредбъри, фантаста Рей. А на другия Бредбъри - реалиста Стивън, олимпиеца, състезателя на 1000 метра бягане с кънки, наречено шорттрек.
И надпреварата за влизане в НАТО си е олимпийско състезание. С единствената разлика, че по време на олимпиадите някога войните са били спирани... Но то не може сега хем да си мераклия за НАТО, хем да искаш всеобщ мир! И се провежда това състезание пред ограничена публика от 19 души. Толкова са богоизбраните, които гледат сеира на кандидатите, и, кефейки се, чакат кой ще заеме първото място, че да му дадат златния медал и да го поканят редом с тях на трибуните.
А на пистата за шорттрека сме ние и цялата сюрия кандидати от региона, наричан доскоро "оттатък стената". В този калабалък нас естествено ни смятат за аутсайдери и затова са ни набутали в най-кофти изходна позиция. Но ние не се отчайваме, ние стриктно си спазваме олимпийския принцип - важното е да участваш в тарапаната, а не да победиш. Нека видят, че сме там, че ни има, както казват поетите.
Състезанието започва и още на първия вираж ние се подхлъзваме и падаме. Задминава ни дори северният ни съсед, който участва на нашия принцип - ние нека да сме там, пък ще видим. Натъртваме си коляното, лакътят ни се подува, носът ни кърви... Но нищо! От това, че кибиците по трибуните ни се смеят и съсредоточават вниманието си към първите, на нас не ни пука. Ставаме, отупваме ледените кристалчета от себе си и продължаваме. Ще им покажем ние колко е велик нашият войник! Какво като сме гладни, мокри и уморени? Та нали за нас още пее Шипка, още мълви Одрин... Екипировката ни е демоде, кънките ни са затъпели, обущата ни пропускат, но ние не спираме - гоним заветния връх.
И изведнъж... Не, никой изведнъж не пристига с гръм, никой не ревва гороломно. Просто всички пред нас в навалицата се сблъскват, падат и се огелпват в едно кълбо от ръце, крака, кънки и други противоречия. И не могат да се разплетат. Дърпат се, щипят се, ругаят се... Всуе! Ние лекичко и фино ги заобикаляме и с тихо "Ура! По пет на нож!" пресичаме финала. Дори не се обръщаме с гняв назад.
Публиката е онемяла, но само за миг. След това изпада в луд възторг, слиза на пистата, вдига ни на ръце, връчва ни златния медал и ни поканва в своите редици. За да гледаме заедно следващата надпревара. Вече като редовни нейни членове. И всеки ни дарява с нещо - кой с малко употребяваните си кънки, кой с позакърпения си клин, кой със старата си шапчица...
