Подозирах, че комисията по досиетата достойно продължава работата на ДС, пък и на други служби по света и у нас. Част от нейните сводки са заложени преди време активни мероприятия, които биват възбуждани с оглед на хитрата теория за отдушниците, изповядвана в социологическите лаборатории на ЦК на БКП и подготвяна от щатните служители на ДС.

Все пак не бива да се забравя кога и по какъв повод бе създадена. Човек наистина трябва да е твърде вещ в диалектиката на омразата, за да загрее как злобата към тайните служби на предишната държава преминава в безпрекословно доверие в техните документи. В това отношение работата на комисията представлява чудесна приемственост в спазване на принципа "виновен без доказване на противното". Тя следва правилото на пазачите, формулирано от Кафка в "Процесът": "Ние сме низши служители, не разбираме много от документи за самоличност и нямаме нищо друго общо с вашия процес, освен да стоим по десет часа през деня на пост и да ни се плаща за тази работа".

В закона, който тя следва, стои положението, че не се обявяват сътрудници, ако преди осемнадесетата си година са подписали съгласие за сътрудничество и са престанали да информират службите. Но какво да се прави с такива, които преди и след пълнолетие нито са подписвали декларации, нито са информирали? Те просто биват обявявани за сътрудници, ако се намери съответното картонче за вербовка, без да се взимат предвид всички останали документи в досието. Такъв е моят случай. Сигурен съм, че не е единствен.

След като се запознах с документите, въз основа на които бе обявена моята принадлежност към сътрудниците на ДС, това подозрение се превърна в убеждение. Преди два дена писах как научих, че съм бил вербуван още 17-годишен и регистриран на 29.11.1973 г. от оперативния работник Адриян Дойчинов под псевдонима "Ваклинов" за агент на Първо главно управление на ДС към ОУ на МВР-Хасково, като ученик в тамошната немска гимназия. Спомних си историята с превода при разпита на холандски наркотрафикант, заловен на границата в Свиленград. Този епизод го няма в документацията, както и познанството на Дойчинов с баща ми, с което той се представи. За сметка на това текат вербовъчни планове според поредната инструкция на министъра на МВР по решение на ЦК. Дойчинов, представил се като другар от ГК на ДКМС, се обадил в училище - трябвало му някой, знаещ турски. От канцеларията посочили мен. Другарят заръчал да му се обадя. Което и съм направил. Срещнали сме се. Разговарял, разкрил кой е, внимателно организирал среща в МВР, за да не се плаша, разбрал, че се уча отлично, зная езици, спортувам, чета и харесвам романите на Богомил Райнов. Взел сведения и от учителките ми. Това е било достатъчно, да бъда заведен в документацията под името "Ваклинов", което научих едва оня ден. Ако тогава ме е питал, вероятно щях да избера "Емил Боев." Препредаден съм на друг "ръководител", капитан Вълчо Колев, който за разлика от Дойчинов не съобщава как ми се е представил. Той описва няколко разговора, все завършващи в "план за работа" с цел да се уча отлично, да спортувам, да чета, да следвам и пр. Същевременно вървят справки за родителите ми, за баби и дядовци и роднини. След казармата хасковската документация бива прехвърлена за допроучване в София, където вече живея и уча. След завършване на гимназията няма нито един документиран разговор на оперативен работник с мен.

Отбелязва се предстоящото събаряне на къщата ни на "Знеполска" и промяната на "адреза" (sic!). Други оперативни работници продължават обследването ми с помощта на щатни и нещатни сътрудници. Последните пишат по-грамотно и със страст, тъй като са предимно колежки от университета. Една от тях ми прави такава изчерпателна характеристика, че днес съжалявам, дето не съм я приел в тесния кръг хора, с които според нея съм контактувал - изброени са надлежно, вкл. сърдечните ми връзки. Кръгът се разширява след женитбата ми, когато в досието потичат сведения и доноси за съпругата ми, нейни роднини и характеристики. През 1985 г. съм снет от отчет поради взаимна незаинтересованост. След две години обаче ставам оперативно интересно лице за резидентурата във Федерална република Германия, получила задача да следи контактите ми с БВЕ - българска вражеска емиграция, Bundeswehreinheit или господ знае какво според донесения от други източници на централата. Това е и последният документ в досието.

Така 57 страници преразкази на разговори, в които, ако има някаква информация, е само от мен за мен, характеристики, сведения за близки и оперативни сводки - без никакви документи под мое или агентурно име. Отличният ми успех в училище, езиците, спортуването и т.н. са представени обаче като отчет за плановете, които са съставяли оперативните работници. В тях говори изобщо плановостта в социалистическото съревнование, според чиито разчети е трябвало да има увеличаване на броя вербувани сред учениците, така както увеличаването на овцете е трябвало да бъде в отчетите на ТКЗС. Та като споменах овцете, ми се струва, че по подобен начин действа и комисията на г-н Костадинов. Тя отчита съществуването си с поддържането на убеждението сред тях, че мнозина от заетите в публични дейности са били сътрудници на ДС, та да се отклони натам недоволството им от рехавата паша в условията на новия "нов живот". Затова и пуска безогледно решенията си, криеща се зад закон, чиято смисленост е толкова съмнителна, смешна и гадна, колкото е досието ми на агент на ПГУ от 17-годишна възраст.

Разбира се, зла съдба е да се видиш "агент на ПГУ" след 36 години от вербовка, за която нищо не си подозирал, и под името, което никога не си използвал. Наистина благодаря, че досието е запазено. Ако бе останало само картончето, никога не ще можех да разсея поне за себе си подозрението, което решението на комисията буди. Тук трябва да обявя, че всеки, който докаже, че е пострадал по някакъв начин от въображаемото ми сътрудничество с ДС, ще бъде обезщетен, като единствено не покривам морални щети в стил "ама и той ли?". Ще публикувам досието си, когато получа копие от него. За тези, на които не им се чака, "Врабча" 1, над централата на "Атака", ги чака. Приятно четене.