--визитка--

Писателят Захари Карабашлиев е роден във Варна през 1968 г. Завършва българска филология в Шумен. През 1997 г. заминава за САЩ, където учи художествена фотография в университета в Охайо и филмови продуцентски класове в Лос Анжелис. Днес живее в Калифорния. Дебютният му роман "18% сиво" (2008) претърпява 5 издания у нас и е класиран сред стоте най-любими книги на българите в кампанията "Голямото четене". Пиесата му "Откат" получава Голямата награда на конкурса "Нова българска драма" (2008), а пиесата "Неделя вечер" - най-престижната театрална награда за драматургия в страната, "Аскеер". Наскоро сборникът разкази "Кратка история на самолета" бе удостоен с наградата "Хеликон" за 2009 г.



- Г-н Карабашлиев, на практика всяка ваша творба, която вижда бял свят в България, печели награда. Дали фактът, че сте откъснат от нашите литературни среди е сред факторите за успеха ви?

- Първо, това, че съм далеч от България, не означава, че съм далеч от приятелите си. От 12 години съм в Щатите, но нито за миг не съм губил връзка с тях. Част от тях са писатели, но повечето не са и именно общуването с тях ми е особено важно. Да, понякога ми се говори за Бодрияр, но далеч по-често тема номер едно става коя кола колко бензин харчи, кой къде ще ходи на почивка и това е толкова естествено. С колегата ще си говориш за едно, със съседа - за друго, с дъщеря си - за трето. Това те поддържа в мисловна кондиция през цялото време. А откъснатостта от литературния живот - в проявите му като всякакви там награди, сбирки, премиери - от една страна дори освобождава; т.е. не се чувствам длъжен да казвам на всеки колко е велик. Защото не всяка книга, която излезе, е велика. Нито поетите ни до един са ненадминати, нито прозаиците ни - гениални. От тези салонни четки няма никакъв смисъл.

- Трябва ли, дори на един начинаещ автор, да се каже истината в очите?

- Разбира се. Представяте ли си класическите автори, от които сме се учили, да са били толкова компромисни, колкото сме ние сега в България? Свикнахме на страхотно лицемерие. Мисля, че шикалкавенето е, ако не само, то поне много български синдром. Никой на никого да не казва, че нещото, което е написал, не е достатъчно добро, да не кажа - че е боклук. Предпочиташ даже да избягваш автора по улиците, само и само да не си дадеш искреното мнение, защото онзи ще очаква някакъв коментар. Но аз не ти правя услуга, ако ти кажа, че си велик. Това няма да ти помогне в занаята. Ако не отдадем нужното на този занаят, ако не погледнем сериозно на писането, ще продължаваме да сме едни туристи в литературата. А тя - така както я разбирам аз - не е хоби. Критицизмът към текста в Щатите се учи от първи клас. Ученикът написва нещо, прави се дискусия, всеки си казва мнението; дали по-лош или по-добър, това е текст; не се обсъждат качествата на автора; той от това не става нито по-хубав, нито по-грозен. Така детето израства с усещането, че не е задължително всичко, което излезе изпод ръцете му, да е добро. Но ако се учи, може да го направи добро.

- Вашите книги наистина са "направени" добре. Откъде прихванахте занаята?

- Попаднах на добри преподаватели в университета, които ме насочиха към правилните книги - руските формалисти, Шкловски, пражката школа, структурализма, Якобсон. Това упътва мисълта. Благодаря за оценката, че книгите ми са "направени", защото в България това е мръсна дума. Не зная кои "гении" са го насадили това нещо като разбиране в обществото, че писането не се учи, а е дадено отгоре, свише. Дрън-дрън! Да, или имаш талант или нямаш - това няма как да се заобиколи, но дали от един талантлив човек ще излезе добър писател, е едно и дали от един добър писател ще излезе отличен писател - това са различни неща. Аз много вярвам в късния цъфтеж, т.е. в таланта, подплатен с житейски и с литературен опит.

- Правил ли сте опити в поезията - тя пък, казват, е изкуство на младостта?

- Ох, голям смях... Да, правил съм... печални. Навремето бях основал една рокгрупа, в която не само свирех, но и пишех текстовете на песните. Бяха безобразни. А поезията е нещо, пред което наистина свалям шапка и имам огромен респект към хората, които са й се посветили, защото тук нещата действително идват отгоре. Както и да е. Та, в казармата бях стихоплетствал в едно тефтерче и не щеш ли старшината взе че го откри. И за мой срам го прочете за назидание пред целия хилещ се взвод. Такова унижение... Не ми стигаше ужасът да си чуя нескопосаните стихове вслух, а на всичкото отгоре и от устата на старшината. Оттогава не посегнах към римите.

- За прозата какъв опит се иска?

- Вярвам, че за един творец е важно да се отдели от мястото, където се е родил. И не само за твореца, а за всеки, който е тръгнал по Пътя. Неслучайно притчи с такъв сюжет са заложени в най-древния мит за Гилгамеш, в най-древната наративна традиция на Месопотамия - героят трябва да напусне мястото, където се е родил, да се откъсне от племето, да отиде в гората, където да открие себе си и едва тогава да се прибере обратно; това е част от духовното му израстване. Често ме питат как се чувствам като емигрант и този въпрос истински ме изумява. Какъв емигрант в ХХI век?! Аз разбрах, че съм емигрант, едва когато се върнах в България; в Америка не ми беше минало и през ум. Емигрант за мен е човек, който се качва на парахода през ХIХ в., сбогува се с цялото си семейство, живее в отшелничество и пише тъжни писма. В емигранта има винаги една изконно присъстваща печал, една сакрална носталгия; емигрант е човек, който е недостатъчно интегриран в чуждата среда; той винаги има някакъв културологичен багаж. Всичко това е крайно рядко явление в съвременния свят.

- Все пак, предвид популярността през последните години на автори, работещи зад граница, можем ли да говорим за българска емигрантска литература?

- Аз няма да я нарека емигрантска. Вижте, "емигрантското" е нещо много лично. Нека ги разделим нещата. От една страна, имаш собствен избор, собствени мотиви, собствени премеждия, най-малкото - физически си на различно място. А литературата е съвсем друго. Да, житейският опит помага, но в никакъв случай не е гаранция, че ще пишеш по-добре. На мен откъсването от родното ми място ми помогна да видя по-добре България. Да я видя отдалеч, така както във фотографията - да хванеш широкия план. Когато си близо, се сливаш с детайлите, а те наистина са интересни - не са само проблеми, има и хубави неща.

- Самите образи в творбите ви са космополитни, при тях не е важна националната принадлежност. Смятате ли, че у нас се преекспонира българското като характеристика на героя?

- Когато поживееш някъде навън, разбираш, че ти си човек като всички останали. И другите хора, по същия начин, са точно като теб. Тук обаче го забравяме и все казваме "ние, българите" това, "ние, българите" онова. Или сме най-лоши, или пък сме най-добри. "Такива абсурди има само в България", "Подобен резил става само у нас", "Ние сме най-умната нация"... Смятам, че е престъпление от страна и на политиците, и на интелигенцията, че ни е оставила да повярваме, че сме някакво изключение. Фиксирането в собствения пъп просто не работи. Казано иначе - не продава. И пример ще дам. Преди няколко години една огромна американска рекламна компания (с комерсиална цел, разбира се) направи следното проучване. Събра културолози, философи, изкуствоведи - все духовни хора, чиято задача беше да определят няколко общочовешки истини, които всички хора - независимо къде са родени и какви са, споделят. Проведоха анкетата сред най-различни националности, религии, обществени прослойки, професии и т.н. от всички краища на планетата. И стигнаха до пет основни човешки истини. Първо - човек иска да принадлежи, второ - да бъде разбран, трето - да бъде оценен, четвърто - да бъде удовлетворен от това, което прави, и пето - да бъде специален. Това, подчертавам, са изконните необходимости на всеки земен жител. Българите не правим изключение.