|
| *** |
Изтегнали сме се с комшията от седми вход върху най-близката до входа на бившия Парк на свободата пейка и анализираме последните събития около подготвяния нов закон за научните степени и научните звания.
- И тия недъзи са като ония, нищо не може да ги стресне! - мърмори Панайотов. - А и Политбюро си нямаме вече. Обаче пък си имаме вече онази душица Дянков, дигнал им е мерника, докато не ги бастиса до окончателност, няма да се озапти. Ама и душицата Сергей Игнатов, и той серт, ще сеем, вика, милиони асистенти, за да жънем милиони професори.
- Дано и той доживее, горкият, да стане професор. Ей го, ликвидира ВАК, дето му пречеше, защо да не стане! Като рече "душица", та се сетих! - удрям се по челото и се сещам още повече. - Оня дeн чета информация за огромните постижения на сериозната световна наука в областта на душеведението, а бе, не знам как да го кажа, душелогия ли, душистика ли, то ние, балканските ахмаци, такъв раздел в балканската ахмашка наука изобщо нямаме.
- Да не е душевадство, а? - плахо подпитва съседът.
- К'вото ще да е, няма значение - викам и се намествам по-удобно на пейката. - Докато ние сме дремели в люлката на просъветското си невежество, докато просъветската ни наука е кретала, спъвана от просъветски мастодонти като БАН, още през 1915 год., преди близо век, американският лекар Мак Дугал се опитал да определи теглото на "това неизвестно, наричано душа". Искал да улови колебанията в тежестта на човека в момента на смъртта му. След прекратяването на жизнената дейност на човешкия мозък тялото ставало по-леко с 22,4 грама. Това било теглото на човешката душа.
- Ай стига, бе! - изцъкля се изненаданият Панайотов. - То и аз подозирах нещо такова, на булята душата, примерно, хич не й тежи, хем се оплаква "Ох, душа не ми остана от тичане!", хем тича като непълнолетна невяста за евтини домати, ама чак двайстина грамчета не съм си представял.
- Толкова! - казвам строго. - Тя не е лесна работа да измериш до грамове нещо, дето не е телесно и значи няма нито обем, нито тежина. Да не говорим за ръбове или да е боядисано с някаква боя.
- Сигурно с доброволци го е експериментирал. Идват в определения ден и час, не трябва да са закусили, че и кафе май никакво, само с по една цигара "Честърфийлд", редят се на опашка пред лабораторията му, влизат, лягат на кантара и гушват китката.
- Слушай нататък! - го срязвам. - В началото на нашия век, вчера, дето се вика, британският учен, докторът по естествени науки Еугенюс Кугис извършил този опит с по-прецизна техника. В момента на смъртта неговите умиращи екземпляри губели от 2,5 до 6,5 грама от теглото си.
- Ай стига, бе! - пак се изцъкля комшията. - А аз досега го жалех Асенчо, циганчето бе, хамалчето от мебелния, товарят го с най-тежките маси и столове, та им виках "Не тъй, бе, хора, ще го смачкате, нищо, че е циганче, и то душа носи!" Изобщо вече няма да го съжалявам, щото душата му се оказва лека, та лека, мелаим мелаим да я носиш и хоро да играеш!
Седим. Мълчим, потресени от напредъка на истинската наука.
Лошо племе сме, мамка му, си мисля, бездушници, не народ, а мърша, поне тридесетина хиляди нашенци измират всяка година, как пък един не се сети да пукне на кантарчето, та така да тласне българската наука към висините на претеглената духовност!
