Когато някой ти се обади по телефона - значи ти се е обадил. Напоследък все така става, та някои читатели-свързочници почнаха да разсъждават възможно ли е все на тебе някой да ти телефонира, от кое място и по кое време това е реално, а в кои случаи - измислица. Поставя се под съмнението и съществуването на телефонни грешки. Читателят не е виновен: предадена едно към едно, реалността най-често изглежда просто скалъпена. Животът не е длъжен нищо да доказва и обикновено кара през просото. Докато измисленият текст, известно е, трябва да бъде желязно мотивиран и писателят се старае за това. Той привлича доказателства за достоверност, дори когато пише фантастика. А в документалните страници един телефонен разговор може да бъде доказан май единствено с... разпечатка. Може пък това да е файдата от закона, който се задава - ще осигури разпечатки...
Е, така или иначе, Велчо Милушев ми телефонира. Прочел в интернет колонката от миналия петък. И си спомнил за свещта. Но това няма нищо общо с тоталитарната криза в електроснабдяването.

Свещта без малко да се окаже жизненоопределяща

за Велчо в един приповдигнат период от съдбата му. Беше дизайнер на опаковки и, като се свърши хляба в занаята, намисли да отвори малко артистично кафене. Хем като галерия, ама дискретна, без претенции, хем за хубава музика и разтуха. И за срещи, според допълнението на засмяната му и работна жена Тинка. Какви срещи - ясно какви.
Изпрати ми ги Коко Ексеров да им помогна за име на заведението. Решил, че съм майстор на заглавия и само аз ще свърша работата. В една по-предишна възраст заглавията наистина сами се явяваха и обикновено изненадваха и мен. (Днес, както сами забелязвате, семплите заглавия ми допадат повече.) Така, изневиделица, дойде и името за кафенето: "При свещта". Имаше и други идеи, но "При свещта" просто залепна, както се изрази Велчо. Има някакви енергии в него - разчете го той. И го измисли до края: висока свещ ще гори денонощно там,

един жив пламък променя света наоколо.

Двамата с Тинка откупиха името на търг, за да не почват с вересии. Тя спечели и аз почерпих с откупката: две бири и едно капучино. Като за онова време, добре продадох авторски права.
От тези мечтания нищо не излезе. Помещението, което наеха на една китна уличка в центъра, се оказа със спорна собственост, наемът беше душмански, общинари, санитари и пожарникари рекетираха зверски, появиха се и рекетьори-професионалисти- тогава се разхождаха с бухалки. Аз изпуснах края на тази сага, а краят се оказа такъв: семейство Милушеви с куфарите и децата от години живеят в Испания, позвъняването беше от Кадис. Там двойката отново прави опаковки: Велчо е пак дизайнер, а Тинка работи в печатницата. И сега се развълнували заради свещта, или от спомена за онези планове и надежди, от онзи сън за някакво друго, огряно от пламъчето бъдеще. Поръчаха ми да проверя какво е станало с дюкяна, заради който всъщност се прокудиха, ей така, от любопитство. Нямаше какво да проверявам - всеки ден минавам от там. Продават дрехи на килограм. От Европа. Очарованието на свещта бе останало само в душите им. Но нали за това говорим: че

има образи, които никога не си тръгват от нас.

През студентството ми тайно четяхме Пастернак. "Доктор Живаго" ми се видя бавен, някак витиеват и претрупан. Щях да го оставя по средата, ако не беше забранен в Съветския съюз. По онова време се увличахме по американците. Хемингуей, Стайнбек, Селинджър - виждаха ни се несравними. Или пък просто "Доктор Живаго" бе друг роман, за друга... възраст. Но ми се струваше невъзможно да е от същия поет, който бе написал магическото стихотворение за свещта. "Зимняя ночь" - в цялото обилие на руска поезия, която кой знае защо в масата си ми се струваше монотонна, лесно, а понякога и безпричинно написана, тези куплети ми изглеждаха извънземни, отвъд линията на съвършенството, сияйни в неразбиваемата си простота. Стихотворението е изстрадано и изпято през 1946 година, съвсем в глухата переделкинска зима, насред грохналата от войната Русия и в него предпазливо потрепва един живот, който сякаш размишлява дали да продължи. И как.

"Свеча горела на столе.
Свеча горела."

Мисля, че тази свещ преобрази сенчестите пространства на не една съдба, освети застояли и огрубели пластове, извика дълбока тръпка в хиляди души . Една московска поетеса ми подари калиграфски препис на стихотворението - бил съм могъл да си го поставя в рамка. Оказа се, че в Русия такива преписи се разпространявали масово - да се купи книга на поета след скандала с Нобеловия комитет просто било невъзможно. Е, в България се намираха - разпространяваха ги по невнимание.
Отмина време. Това стихотворение го чувах да го пеят - на най-различна музика. Звучеше зад кадър в не един филм. "Преекспонираха" го без жал и съвест. Дори това не разми и не разпръсна онази енергия, с която Свещта омагьосва - а може би и зарежда? - и новия век.
Много свещи, впрочем, се люлеят в поезията. И в българската също. Мисля си, както има антологии за любовта, за морето, за дъжда - какво ще стане, ако се състави една и за свещта. Дали няма да се получи доста добре "заредена" книжка?
Въртим се около енергиите, а - който си спомня, знае - миналия петък всичко почна от банално спиране на тока. Пак енергия. Но от друга енергетика. И за да не въздишаме повече, ще ви разкажа една... карикатура. От неизвестен автор.
На екрана на един телевизор се мъдри човек със свещ в ръка. "Драги зрители - казва човекът, - поради спиране на електрическия ток, ще продължим предаването си на свещ."
Абсурдно нали?
Но какво лошо има да опитаме!