|
| *** |
- Благодаря, не е необходимо - казвам и вадя тефтерчето. - Както знаете, вестникът ни реши да публикува интервю с вас и...
- Знам, знам - прекъсва ме, - но много се забавихте, бе. Чета през ден - интервю с не знам кой си поет, писатели някакви, археолози... За истинските благодетели на нацията, за скромните бизнесмени, които дърпат хомота, не се сещате... Нейсе, както казват древните - по-добре късно, отколкото другата седмица, ха-ха...
- Да - потвърждавам, - предишният главен редактор имаше, хм, известни упадъчни наклонности. Обичаше, например, изкуството... Смяташе, че трябва да просвещава... Наивен човек. Разбира се, нещата се промениха към добро, откакто сте собственик на вестника. Новият главен знае какво да прави...
- Моля, моля... - издува недоволно бузи. - Що за намеци! Наредил съм категорично - свобода, никаква цензура и всеки да пише каквото си иска. В границите на приличието, разбира се, и без да се пипат ценностите! Закъде сме без ценностите!
- Да, ценностите... - кимам. - Разкажете за вашия род, откъде идвате, кои сте...
- Родът... - усмихва се доволно. - Може да се каже, че започва от дядо ми. Преди него - нищо особено, дребни хорица, идеалисти, пази, Боже... Виждате ли този пейзаж на стената?
Поглеждам. Море. Устие на река. Висок, скалист бряг. Малки къщички, сгушени в зеленината.
- Дива работа, а? - сочи с пръст. - Естествено, преди дядо ми да построи там първия си хотел. Шест етажа, авангардна архитектура, басейни, шезлонги. Камънаците ги взривили, а тази шума тук - ръката му сече като брадва, - била ликвидирана. Сега има игрище за голф. Дядо ми е бил човек естет с далечно виждане. Толкова успял, преди да го пречука конкуренцията. Снайпер, в главата... Но първият милион на фамилията е от него. Не, не - добавя бързо, - това не го пишете, неприлично е да се казват тези неща... По-добре вижте онази фотография там.
Виждам. Град, по средата - хълм. На хълма - някакъв паметник.
- Тук баща ми построил най-големия мол в Източна Европа. Бетон, стъкло, сто и петдесет магазина, плюс супермаркет и пет кина. Борбата била жестока. Някакви назадничави индивиди се опъвали на прогреса, та се наложило баща ми да спонсорира две-три партии наведнъж. В крайна сметка новото победило, тоталитарната грозотия била срутена, а с камъните от баира било построено казино - имитация на средновековна крепост с истински тенекиен Хан Крум отпред. Малко след триумфа баща ми почина от преяждане и го погребахме в семейната храм-гробница в центъра на София. Казват, че там преди бил гробът на някакъв писател ли, поет ли... От камъка отгоре един бивш министър издяла статуя на баща ми в естествен ръст. Един ден и мен ще ме положат там с почести... Фамилна традиция... - клати тъжно глава.
- А вашите планове за бъдещето? - питам.
- О-о, грандиозни! Сега оглеждам едно място край Бояна - там смятам да вдигна Диснисоф ли, Софиленд ли, не съм го измислил още... Атракции, забавление на кило - това искат потребителите, това ще им дадем! Един само дребен проблем има - някакви жалки уманитари са се запънали за една съборетина... Църква някаква, три тухли накръст, културна ценност била, на кого ли му пука... В момента ги вразумявам со кротце, со благо и со малце Министерство на Културата. Ами църквата ще си остане! Там ще построим Тунел на Ужасите - скърцащи вериги, скелети, падащи от тавана, вой на привидения - публиката ще си умре от кеф. Това е то култура, не разни олющени Десислави... Искате ли да видите как става? В най-добрия дух на фамилната традиция, нали разбирате?
- Не, благодаря - въздъхвам и посягам към чантата, - сега искам аз да ви покажа нещо...
- Я-а, каква е тази връвчица? - навежда се да види по-добре.
- Това - обяснявам, - е въжето, с което пра-пра-дядо ми преди почти два века е бесил на място заловените мошеници, крадци и убийци. Искате ли да видите как става? В най-добрия дух на фамилната традиция, нали разбирате...
