Що за вярност, мъдрецо?

Силата на восъка и

слабостта на пламъка,

но не искай вечността

да ти отговори.





През нощта заваля сняг и Кокаланов, мъчен от безсъние, се облече и излезе да разрине пред къщата.

Луната бе налята и всичко наоколо блестеше меко. Задъха се бързо. Някъде наблизо снегът изскърца от стъпки. Кокаланов се изправи и погледна през ниската кована ограда към улицата. Нямаше никой. Подпря греблото за ринене до пътната врата и стопли с дъх измръзналите си ръце.

Вдигна очи към пепелявото небе и въздъхна. Единият от прозорците на ниската, разлята в мрака къща светна. Кокаланов видя как отвътре излезе висок, прегърбен в раменете силует, прекоси двора и тръгна към него:

- Тате, ти ли си?

- Аз, че кой ще е... - отвърна троснато Кокаланов.

- По това време... - синът му оправи наметната върху раменете си памуклийка и се обърна разкрачен в снега.

- Да не те стягат пак бъбреците? - попита загрижено Кокаланов.

Синът му поклати глава, загледан в тънката, пресклива струйка пред нозете си.

- Само се обаждат - рече след малко. - Тебе какво, сън ли не те лови?

- Сън... Аз го мамя - Кокаланов разтри с длан плоското си, изтръпнало от студа чело, - ама не мога да го свия натясно - усмихна се несигурно.

- Аз пък сънувах - синът му сякаш не го чу, - сънувах, че се бръсна. Прекарвам бръснача, кожата по бузата ми се оголва, после се пипам - пак съм брадясал, и отново... и така, докато се събудя.

- Имаше ли огледало в съня? - попита Кокаланов.

- Не... не помня. Защо?

Кокаланов не отвърна, гледаше нагоре.

- Ще натрупа - каза след малко.

- Кой знае - погледна към небето и синът му. - Облаците прозират - рече и тръгна с провлечена походка към къщата.

Кокаланов остана загледан в сянката му, плъзгаща се по снега. Спомни си как като деца ловяха зиме врабци с капани от керемиди, после почувства тъпа болка в тила.

Отвори пътната врата и разрина снега пред нея. Уличните лампи хвърляха бледа, разсеяна светлина, а сипещият се сняг премрежваше като тръпнеща паяжина лунното сияние. Изправи се и раздвижи кръст.

Някой се окашля зад гърба му.

- Помага Бог!

- Всекиму - отвърна Кокаланов и видя нисък, окръглен човек, пристегнат в дълъг до прасците балтон и стара ушанка.

- Рано сте я подкарали - каза мъжът и тропна с нозе, за да отърси снега от обущата си.

- Рано - кимна Кокаланов. - Както се е отворило небето, до заранта ще навее до коляно.

Човекът поклати глава в знак на съгласие. Пълното му лице бе в сянка и Кокаланов се взря, за да срещне очите му.

- Виждали сме се - каза мъжът.

- А-а - оживи се Кокаланов. - Къде?

- Аз работя в Сираковата мелница.

- Виж ти. Та накъде по това време?

- Бях нощна смяна.

- Аха.

- Ама се смених, защото... дъщеря ми се омъжи.

- Е, че добре - усмихна се Кокаланов. - Един кахър по-малко.

Човекът не отвърна. Кокаланов го погледна и рече несигурно:

- В мелницата, казваш, че работиш?

- Там, от двайсет и пет години.

- Значи добре ти е било. Аз колко професии смених...

- Бе, добре-зле, човек като свикне с една работа... като с жената. Има и други, ама все отначало трябва да започваш.

- Вярно.

Помълчаха. Мъжът махна с ръка и отмина.

Кокаланов си пое дълбоко дъх и разтри с омекнали ръце гърдите си. Опря се омалял на греблото.

След малко го полазиха студени тръпки и заработи отново. Беше стигнал до ъгъла на улицата, когато човекът се върна.

- Ей, ти умора нямаш! - рече и спря до него.

- Нямам - отвърна Кокаланов и помисли да го пита как се казва.

- И покой май нямаш?

- И него нямам... - погледна го с парещи от студа очи Кокаланов. Мъжът поклати разбиращо глава:

- Човек, всичко да му е наред, все го теготи нещо... ей така, навремени, сякаш душата го преболява...

- То... може и да има защо - каза пресипнало Кокаланов.

Мъжът поклати пак глава, после тропна с нозе.

Постояха мълчаливи, Кокаланов се окашля:

- Е, излезе вятър - рече, - ще навее и скове.

- Сега му е времето - отвърна мъжът. - Аз да вървя, че на никого не се обадих... Едно такова ми докривя и...

- Жена имаш ли? - попита Кокаланов.

- Имам - погледна го учудено мъжът. - А ти?

- Имам, ама все едно, че нямам...

- А-а - кимна разбиращо човекът.

- Два пъти я напущах, после се връщах... какво й е било отвътре, не знам, ама... една дума накриво не ми каза...

- А сега?

- Сега - наведе глава Кокаланов, - сега е ни в тоя, ни в оня свят. Обърка й се нещо душицата, от година не е на себе си. Мене познава, сина - не може - Кокаланов млъкна.

Човекът го погледна боязливо и отмести очи към светлото петно на уличната лампа. Вдигна нямо ръка и понечи да тръгне.

- И-и... знаеш ли - извика Кокаланов, после гласът му изведнъж заглъхна, - знаеш ли какво ми дума, като ме види: "Добър човек си ти, добъъъър!", само това.

Вятърът хвърли шепа сняг в лицата им и двамата мъже уморено си обърнаха гръб.

Кокаланов влезе в двора, погледна със замръзнал поглед към тъмните прозорци на къщата, после към лунното петно на небето. По лицето му полепнаха снежинки, но той остана така.

Някъде зави куче - тънко, протяжно, чу се накъсан лай, но скоро всичко утихна и потъна в сънната глухота на снежната нощ.