Силата на восъка и
слабостта на пламъка,
но не искай вечността
да ти отговори.
През нощта заваля сняг и Кокаланов, мъчен от безсъние, се облече и излезе да разрине пред къщата.
Луната бе налята и всичко наоколо блестеше меко. Задъха се бързо. Някъде наблизо снегът изскърца от стъпки. Кокаланов се изправи и погледна през ниската кована ограда към улицата. Нямаше никой. Подпря греблото за ринене до пътната врата и стопли с дъх измръзналите си ръце.
Вдигна очи към пепелявото небе и въздъхна. Единият от прозорците на ниската, разлята в мрака къща светна. Кокаланов видя как отвътре излезе висок, прегърбен в раменете силует, прекоси двора и тръгна към него:
- Тате, ти ли си?
- Аз, че кой ще е... - отвърна троснато Кокаланов.
- По това време... - синът му оправи наметната върху раменете си памуклийка и се обърна разкрачен в снега.
- Да не те стягат пак бъбреците? - попита загрижено Кокаланов.
Синът му поклати глава, загледан в тънката, пресклива струйка пред нозете си.
- Само се обаждат - рече след малко. - Тебе какво, сън ли не те лови?
- Сън... Аз го мамя - Кокаланов разтри с длан плоското си, изтръпнало от студа чело, - ама не мога да го свия натясно - усмихна се несигурно.
- Аз пък сънувах - синът му сякаш не го чу, - сънувах, че се бръсна. Прекарвам бръснача, кожата по бузата ми се оголва, после се пипам - пак съм брадясал, и отново... и така, докато се събудя.
- Имаше ли огледало в съня? - попита Кокаланов.
- Не... не помня. Защо?
Кокаланов не отвърна, гледаше нагоре.
- Ще натрупа - каза след малко.
- Кой знае - погледна към небето и синът му. - Облаците прозират - рече и тръгна с провлечена походка към къщата.
Кокаланов остана загледан в сянката му, плъзгаща се по снега. Спомни си как като деца ловяха зиме врабци с капани от керемиди, после почувства тъпа болка в тила.
Отвори пътната врата и разрина снега пред нея. Уличните лампи хвърляха бледа, разсеяна светлина, а сипещият се сняг премрежваше като тръпнеща паяжина лунното сияние. Изправи се и раздвижи кръст.
Някой се окашля зад гърба му.
- Помага Бог!
- Всекиму - отвърна Кокаланов и видя нисък, окръглен човек, пристегнат в дълъг до прасците балтон и стара ушанка.
- Рано сте я подкарали - каза мъжът и тропна с нозе, за да отърси снега от обущата си.
- Рано - кимна Кокаланов. - Както се е отворило небето, до заранта ще навее до коляно.
Човекът поклати глава в знак на съгласие. Пълното му лице бе в сянка и Кокаланов се взря, за да срещне очите му.
- Виждали сме се - каза мъжът.
- А-а - оживи се Кокаланов. - Къде?
- Аз работя в Сираковата мелница.
- Виж ти. Та накъде по това време?
- Бях нощна смяна.
- Аха.
- Ама се смених, защото... дъщеря ми се омъжи.
- Е, че добре - усмихна се Кокаланов. - Един кахър по-малко.
Човекът не отвърна. Кокаланов го погледна и рече несигурно:
- В мелницата, казваш, че работиш?
- Там, от двайсет и пет години.
- Значи добре ти е било. Аз колко професии смених...
- Бе, добре-зле, човек като свикне с една работа... като с жената. Има и други, ама все отначало трябва да започваш.
- Вярно.
Помълчаха. Мъжът махна с ръка и отмина.
Кокаланов си пое дълбоко дъх и разтри с омекнали ръце гърдите си. Опря се омалял на греблото.
След малко го полазиха студени тръпки и заработи отново. Беше стигнал до ъгъла на улицата, когато човекът се върна.
- Ей, ти умора нямаш! - рече и спря до него.
- Нямам - отвърна Кокаланов и помисли да го пита как се казва.
- И покой май нямаш?
- И него нямам... - погледна го с парещи от студа очи Кокаланов. Мъжът поклати разбиращо глава:
- Човек, всичко да му е наред, все го теготи нещо... ей така, навремени, сякаш душата го преболява...
- То... може и да има защо - каза пресипнало Кокаланов.
Мъжът поклати пак глава, после тропна с нозе.
Постояха мълчаливи, Кокаланов се окашля:
- Е, излезе вятър - рече, - ще навее и скове.
- Сега му е времето - отвърна мъжът. - Аз да вървя, че на никого не се обадих... Едно такова ми докривя и...
- Жена имаш ли? - попита Кокаланов.
- Имам - погледна го учудено мъжът. - А ти?
- Имам, ама все едно, че нямам...
- А-а - кимна разбиращо човекът.
- Два пъти я напущах, после се връщах... какво й е било отвътре, не знам, ама... една дума накриво не ми каза...
- А сега?
- Сега - наведе глава Кокаланов, - сега е ни в тоя, ни в оня свят. Обърка й се нещо душицата, от година не е на себе си. Мене познава, сина - не може - Кокаланов млъкна.
Човекът го погледна боязливо и отмести очи към светлото петно на уличната лампа. Вдигна нямо ръка и понечи да тръгне.
- И-и... знаеш ли - извика Кокаланов, после гласът му изведнъж заглъхна, - знаеш ли какво ми дума, като ме види: "Добър човек си ти, добъъъър!", само това.
Вятърът хвърли шепа сняг в лицата им и двамата мъже уморено си обърнаха гръб.
Кокаланов влезе в двора, погледна със замръзнал поглед към тъмните прозорци на къщата, после към лунното петно на небето. По лицето му полепнаха снежинки, но той остана така.
Някъде зави куче - тънко, протяжно, чу се накъсан лай, но скоро всичко утихна и потъна в сънната глухота на снежната нощ.
Станчо Пенчев - визитка
Станчо Пенчев е роден през 1962 г. в Шумен. Завършил е философия в СУ "Св. Климент Охридски". Живее и работи в Шумен. Автор е на четири прозаични книги. Негови текстове са публикувани във френското литературно издание "Breve".