:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 430,319,340
Активни 86
Страници 18,876
За един ден 1,302,066

Зимен дъх

Що за вярност, мъдрецо?

Силата на восъка и

слабостта на пламъка,

но не искай вечността

да ти отговори.





През нощта заваля сняг и Кокаланов, мъчен от безсъние, се облече и излезе да разрине пред къщата.

Луната бе налята и всичко наоколо блестеше меко. Задъха се бързо. Някъде наблизо снегът изскърца от стъпки. Кокаланов се изправи и погледна през ниската кована ограда към улицата. Нямаше никой. Подпря греблото за ринене до пътната врата и стопли с дъх измръзналите си ръце.

Вдигна очи към пепелявото небе и въздъхна. Единият от прозорците на ниската, разлята в мрака къща светна. Кокаланов видя как отвътре излезе висок, прегърбен в раменете силует, прекоси двора и тръгна към него:

- Тате, ти ли си?

- Аз, че кой ще е... - отвърна троснато Кокаланов.

- По това време... - синът му оправи наметната върху раменете си памуклийка и се обърна разкрачен в снега.

- Да не те стягат пак бъбреците? - попита загрижено Кокаланов.

Синът му поклати глава, загледан в тънката, пресклива струйка пред нозете си.

- Само се обаждат - рече след малко. - Тебе какво, сън ли не те лови?

- Сън... Аз го мамя - Кокаланов разтри с длан плоското си, изтръпнало от студа чело, - ама не мога да го свия натясно - усмихна се несигурно.

- Аз пък сънувах - синът му сякаш не го чу, - сънувах, че се бръсна. Прекарвам бръснача, кожата по бузата ми се оголва, после се пипам - пак съм брадясал, и отново... и така, докато се събудя.

- Имаше ли огледало в съня? - попита Кокаланов.

- Не... не помня. Защо?

Кокаланов не отвърна, гледаше нагоре.

- Ще натрупа - каза след малко.

- Кой знае - погледна към небето и синът му. - Облаците прозират - рече и тръгна с провлечена походка към къщата.

Кокаланов остана загледан в сянката му, плъзгаща се по снега. Спомни си как като деца ловяха зиме врабци с капани от керемиди, после почувства тъпа болка в тила.

Отвори пътната врата и разрина снега пред нея. Уличните лампи хвърляха бледа, разсеяна светлина, а сипещият се сняг премрежваше като тръпнеща паяжина лунното сияние. Изправи се и раздвижи кръст.

Някой се окашля зад гърба му.

- Помага Бог!

- Всекиму - отвърна Кокаланов и видя нисък, окръглен човек, пристегнат в дълъг до прасците балтон и стара ушанка.

- Рано сте я подкарали - каза мъжът и тропна с нозе, за да отърси снега от обущата си.

- Рано - кимна Кокаланов. - Както се е отворило небето, до заранта ще навее до коляно.

Човекът поклати глава в знак на съгласие. Пълното му лице бе в сянка и Кокаланов се взря, за да срещне очите му.

- Виждали сме се - каза мъжът.

- А-а - оживи се Кокаланов. - Къде?

- Аз работя в Сираковата мелница.

- Виж ти. Та накъде по това време?

- Бях нощна смяна.

- Аха.

- Ама се смених, защото... дъщеря ми се омъжи.

- Е, че добре - усмихна се Кокаланов. - Един кахър по-малко.

Човекът не отвърна. Кокаланов го погледна и рече несигурно:

- В мелницата, казваш, че работиш?

- Там, от двайсет и пет години.

- Значи добре ти е било. Аз колко професии смених...

- Бе, добре-зле, човек като свикне с една работа... като с жената. Има и други, ама все отначало трябва да започваш.

- Вярно.

Помълчаха. Мъжът махна с ръка и отмина.

Кокаланов си пое дълбоко дъх и разтри с омекнали ръце гърдите си. Опря се омалял на греблото.

След малко го полазиха студени тръпки и заработи отново. Беше стигнал до ъгъла на улицата, когато човекът се върна.

- Ей, ти умора нямаш! - рече и спря до него.

- Нямам - отвърна Кокаланов и помисли да го пита как се казва.

- И покой май нямаш?

- И него нямам... - погледна го с парещи от студа очи Кокаланов. Мъжът поклати разбиращо глава:

- Човек, всичко да му е наред, все го теготи нещо... ей така, навремени, сякаш душата го преболява...

- То... може и да има защо - каза пресипнало Кокаланов.

Мъжът поклати пак глава, после тропна с нозе.

Постояха мълчаливи, Кокаланов се окашля:

- Е, излезе вятър - рече, - ще навее и скове.

- Сега му е времето - отвърна мъжът. - Аз да вървя, че на никого не се обадих... Едно такова ми докривя и...

- Жена имаш ли? - попита Кокаланов.

- Имам - погледна го учудено мъжът. - А ти?

- Имам, ама все едно, че нямам...

- А-а - кимна разбиращо човекът.

- Два пъти я напущах, после се връщах... какво й е било отвътре, не знам, ама... една дума накриво не ми каза...

- А сега?

- Сега - наведе глава Кокаланов, - сега е ни в тоя, ни в оня свят. Обърка й се нещо душицата, от година не е на себе си. Мене познава, сина - не може - Кокаланов млъкна.

Човекът го погледна боязливо и отмести очи към светлото петно на уличната лампа. Вдигна нямо ръка и понечи да тръгне.

- И-и... знаеш ли - извика Кокаланов, после гласът му изведнъж заглъхна, - знаеш ли какво ми дума, като ме види: "Добър човек си ти, добъъъър!", само това.

Вятърът хвърли шепа сняг в лицата им и двамата мъже уморено си обърнаха гръб.

Кокаланов влезе в двора, погледна със замръзнал поглед към тъмните прозорци на къщата, после към лунното петно на небето. По лицето му полепнаха снежинки, но той остана така.

Някъде зави куче - тънко, протяжно, чу се накъсан лай, но скоро всичко утихна и потъна в сънната глухота на снежната нощ.

Станчо Пенчев - визитка

Станчо Пенчев е роден през 1962 г. в Шумен. Завършил е философия в СУ "Св. Климент Охридски". Живее и работи в Шумен. Автор е на четири прозаични книги. Негови текстове са публикувани във френското литературно издание "Breve".
572
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД