Жени пресичат улицата стара,

забързани към бившата си слава:

махат си небрежно,

лягат си прибързано и нежно

и полуумряло се целуват,

полуумрели святкат като таласъми

техните обрулени бедра,

и святка любовта

през ветрилото на клони и дървета,

през ветрилото

на нощни и трептящи чудеса.

В нощта, с нощта, с безумната и лунна нощ,

с плътта им загоряла и тръпчива.

Обичат белите си мишки,

обичат спомените като мишки бели.

Прикляка любовта,

която ще се случи,

повдигнала нозе,

запретнала крака,

приижда любовта

през ветрилото на клони и дървета,

забързани и леки, среднощни и добри.

Някой идва, говори, после си тръгва,

тръгват си тези, онези също си тръгват.

Наоколо е кално, гадно, пусто,

красотата е навирила глава,

изпънала снага,

върви едва-едва,

дори от себе си се крие -

листата млади и опасни

не дават пет пари за есента

и пет пари за времена и чувства.





Циците на Ламартин



Тя дойде на първата ни среща с рокля

като устните безцветна,

донесла пясъка от морските полета, да направи малък плаж,

да направи малък плаж в стаята, където -

аз добре разбирам.

Нямам думи, нямам думи,

имам само малко леща

и една чиния пълна със ориз по селски.

Яхнала си прашен кон

и сега седиш уханна, дългокоса, примирена,

преди тресеше циците на Ламартин,

сега не ги тресеш, защото вече никаква те няма,

котката ще проговори и ще почне да те псува, псува, псува,

снегът рисува клоните, красиво ги рисува

и капе студ

и капе много студ със Вятъра Стихиен, със северния вятър,

със Вятъра на Смерча и Зъзнещия вятър -

разделихме зимата на две

и на мен се падна по-студеното парче.

Растат цветя и въздухът трепти,

и аз добре разбирам

всичко.